Птича песен

След като прочете всички тетрадки, както и още две-три книги за войната, Елизабет най-накрая успя да си представи какво е било. Жан, или grand-mère16, както я знаеше Елизабет, се появяваше няколко пъти накрая, макар от написаното да не ставаше ясно какво е изпитвал Стивън към нея. В превода на Боб тя най-често беше описана с безличната дума „мила“, а от време на време и с „нежна“. Това не беше езикът на страстта.

Елизабет направи някои изчисления на лист хартия. Баба й беше родена през 1878 година. Майка й беше родена… не беше сигурна на колко точно години е майка й. Между шейсет и пет и седемдесет. Елизабет беше родена през 1940 година. Нещо не й излизаха сметките, макар вероятно причината да беше в собствените й математически способности.

Облече се и се гримира старателно за вечерта. Оправи апартамента си, наля си питие и зачака майка си. Застана пред камината и нареди предметите на полицата: два свещника, покана, пощенска картичка и токата от колан, която беше изчистила и лъснала и която сега блестеше така ярко, както сигурно когато е била отлята._ Gott mit uns._

Когато Франсоаз пристигна, тя отвори една наполовина пълна бутилка с шампанско.

— Какво празнуваме? — попита майка й и се усмихна, вдигнала чаша.

— Всичко. Пролетта. Теб. Мен. — Оказа се, че новината е по-трудна за съобщаване, отколкото беше очаквала.

Ресторантът, който бе избрала, й беше препоръчан от приятел на Робърт. Беше малко тъмно заведение на „Бромптън Роуд“, специализирано в кухня от Северна Франция. Имаше канапета, покрити с ален плюш, и кафяви опушени стени с маслени картини, изобразяващи нормандски рибарски пристанища. Елизабет беше разочарована, когато влезе. Беше очаквала нещо по-ведро, с шумна клиентела, подходяща за вечер с добри новини.

Разгледаха менюто, докато сервитьорът барабанеше с химикалката по тефтера си. Франсоаз си поръча артишок и морски език с винен сос, а Елизабет гъби за предястие и говеждо филе. Поръча и скъпо вино, „Жерве Шамбертан“, но не бе сигурна дали е бяло или червено. И двете пиха джин с тоник, докато чакаха. Елизабет умираше за цигара.

— Напълно ли ги отказа вече? — попита Франсоаз, като забеляза нервните ръце на дъщеря си.

— Напълно. Нито една цигара на ден — усмихна се Елизабет.

— И напълня ли след това?

— Аз… мисля, че малко.

Пристигна сервитьорът с първото ястие.

— За вас, госпожо. Артишок. А за вас гъби. Коя от вас, дами, би искала да опита виното?

Когато най-накрая ги остави и те започнаха да се хранят, Елизабет каза с неудобство:

— Струва ми се, че съм напълняла малко, но не защото отказах цигарите. А защото очаквам бебе. — И мобилизира силите си за реакцията.

Франсоаз я хвана за ръката.

— Браво. Щастлива съм.

— Мислех, че ще се ядосаш — отвърна през сълзи Елизабет. — Нали разбираш… защото не съм омъжена.