Каменният кръг [bg]

— Някакъв сигнал от скалите? — попита дълбок мъжки глас. Иън спря внезапно и аз се блъснах в него.

— Още не — бе отговорът. — Стори ми се, че чух някакви викове оттам, но после вятърът се обърна.

— Е, качвай се тогава пак на дървото, мързеливецо — рече нетърпеливо първият глас. — Ако някой от кучите синове избяга от брега, ще го претрепем тук. По-добре да вземем наградата за главата му, отколкото да хванем нещастниците долу.

— Студено е — изтътна вторият глас. — Тук на откритото вятърът те смразява до кости. Жалко, че не останахме в абатството — там поне щеше да е топло.

Ръката на Младия Иън хвана моята така силно, че сигурно я насини. Дръпнах се, но той не обърна внимание.

— Да, но тук имаме по-голям шанс да хванем голямата риба — рече първият глас. — О, какво мога да сторя с петдесет паунда!

— Добре де — рече примирено вторият. — Ама как ще видим червената коса в тъмното, представа нямам.

— Ти гледай да видиш, Оуки; косите ще ги оправим после.

Младия Иън най-сетне се събуди от транса си, пусна ме и тръгна след мен към храстите до пътя.

— Каква е тази засада в абатството? — попитах, щом реших, че сме достатъчно далече от тях. — Знаеш ли?

Тъмната глава на Младия Иън кимна.

— Така ми се струва. Сигурно е абатството Арброут. Това беше мястото на срещата, нали?

— Мястото на срещата?

— Ако нещо се обърка — обясни той. — Всички трябва да се спасяват и после да се срещнат в абатството.

— Е, не може да се обърка повече от това — отбелязах аз. — Това ли извика чичо ти, когато митничарите се появиха?

Младия Иън се бе извърнал да се ослушва за преследвачите на пътя; а сега бледият овал на лицето му се обърна към мен.

— О… той рече: „Нагоре, момчета! Нагоре по скалите и бягайте!“

— Добър съвет — отвърнах сухо. — Значи ако са го послушали, повечето са се измъкнали.

— Освен чичо Джейми и господин Уилъби. — Младия Иън прокара нервно ръка през косата си; това ми напомни за Джейми и ми се прииска да спре да го прави.

— Да. — Поех дълбоко дъх. — Е, в момента нищо не можем да направим за тях. За другите обаче… ако се тръгнали към абатството…

— Аха, точно това се опитвах да реша; дали да послушам чичо Джейми и да те заведа в Лалиброх, или да се опитам да стигна бързо до абатството и да предупредя другите, когато дойдат?

— Върви към абатството — казах, — с всички сили.

— Добре, ама… не ща да те оставям тук сама, лельо, а чичо Джейми каза…

— Понякога се следват заповедите, Млади Иън, а понякога решаваш сам — казах твърдо, като тактично пренебрегнах факта, че всъщност решавам вместо него. — Този път води ли към абатството?

— Да. На миля и четвърт по-нагоре е. — Той вече пристъпваше от крак на крак от нетърпение да тръгне.

— Добре. Можеш да го заобиколиш и да тръгнеш към абатството. Аз ще тръгна по пътя и ще се опитам да разсея акцизните, докато ти ги заобиколиш. Ще се срещнем в абатството. О, чакай… най-добре си вземи палтото.

Дадох му го неохотно; освен че не исках да се разделям с топлината му, като че ли прекъсвах и последната си връзка с някакво приятелско човешко присъствие. Щом той тръгнеше, щях да остана съвсем сама в студения мрак на шотландската нощ.