Тримата мускетари

Гримо с кошницата бе избързал напред и се намираше извън обсега на куршумите.

След миг се чу ожесточена стрелба.

— Какво е това? — запита Портос. — По кого стрелят? Не чувам да свирят куршуми и не виждам никого.

— Стрелят по нашите мъртъвци — отвърна Арамис.

— Но нашите мъртъвци няма да отговорят.

— Точно така. Тогава ще помислят, че им е устроена засада и ще се съвещават. Ще изпратят човек да преговаря и когато забележат шегата, ние ще бъдем извън обсега на куршумите. Ето защо няма смисъл да бързаме и да си спечелим някоя настинка.

— О! Разбирам — възхити се Портос.

— Слава богу! — каза Атос и дигна рамене. Французите пък, като виждаха, че четиримата приятели се връщаха в крак, надаваха възторжени викове.

Започна нова стрелба и този път куршумите се сплескваха в камъните около четиримата приятели и свиреха зловещо край ушите им. Ларошелци най-после бяха превзели укреплението.

— Много неопитни стрелци — забеляза Атос. — Колко души убихме ние? Дванадесет ли?

— Или петнадесет.

— И колко смазахме?

— Осем или десет.

— И в замяна на това нито една драскотина? А! Има! Какво ви е на ръката, д’Артанян? Струва ми се, кръв?

— Няма нищо — отвърна д’Артанян.

— Някой заблуден куршум ли?

— И това не.

— Какво тогава?

Знаем вече, че Атос обичаше д’Артанян като свое дете и понякога този мрачен и суров човек проявяваше към момъка бащинска загриженост.

— Драскотина — смънка д’Артанян. — Притиснах пръста си между два камъка — между стената и камъка на пръстена ми и кожата се обели.

— Ето какво значи човек да има диамант, уважаеми господине — каза презрително Атос.

— Ах, да — извика Портос, — той има наистина диамант и защо, дявол да го вземе, тогава ние се оплакваме, че нямаме пари?

— Я гледай, наистина! — обади се Арамис.

— Отлично, Портос! Това е наистина хубава идея.

— Разбира се — рече Портос, като се наду от похвалата на Атос. — Щом има диамант, да го продадем.

— Но това е диамантът на кралицата — възрази д’Артанян.

— Още по-добре — продължи Атос. — Кралицата да спаси своя възлюблен, Бъкингам — какво по-справедливо от това; кралицата да спаси нас, своите приятели — какво по-благородно от това! Да продадем диаманта. Какво мисли господин абатът? Не питам Портос, той си даде мнението.

— Аз мисля — поде Арамис, като се изчерви, — че щом пръстенът му не е подарен от неговата любима, той не е залог за любов и д’Артанян може да го продаде.

— Драги мой, вие сякаш сте олицетворение на богословието. И тъй вашето мнение е?…

— Да продадем диаманта — отвърна Арамис.

— Добре — каза весело д’Артанян, — да продадем диаманта и да не говорим повече за това.

Стрелбата продължаваше, но приятелите бяха вече извън нейния обсег и ларошелци стреляха, само за да им бъде чиста съвестта.

— Гледай ти, крайно време беше да хрумне тази мисъл на Портос. Стигнахме лагера. И така, господа, нито дума вече по този въпрос. Наблюдават ни, идат да ни посрещнат. Ще ни дигнат на ръце.