Измамата Прометей

— Може — от преди три дни.

— Какво? О, Господи, Дън си шета насам-натам и изобщо не е болен! Но общува само с когото си иска. В този дневник няма ли телефонен указател, адреси, такива неща?

— Има какво ли не — огромно количество най-различни данни.

Тя натисна няколко клавиша и наведе глава.

— Всичко е кодирано. Шифър… И адресите, и телефоните, и още нещо, озаглавено като „Преводи“.

— По дяволите!

— Е, всяко зло за добро.

— Какво му е доброто?

— Човек кодира данни само когато те са му много ценни.

Значи тук са важните неща, тайните. Все едно заключената стая, в която искаш да влезеш.

— Е, и така може да се каже, но каква е ползата?

Проблемът е, че сегашните ни ресурси са ограничени. Този компютър е напълно съвременен, но няма голяма мощ, както свръхкомпютрите в Дордона. Кодиращите алгоритми не са чак толкова страшни, но пак представляват трудност.

— Можеш ли да се справиш? — нетърпеливо попита Ник.

— Евентуално.

— Колко часа са ти нужни?

— О, Ник, с този компютър дни или седмици, и то само защото познавам тънкостите, казано с други думи.

— Хей, та ние нямаме такова време.

Елена замълча и наведе глава, замислена.

— Виж — рече тя след минута, — мога да импровизирам и да се опитам да хитрувам. Да разпределя работата по разни хакерски адреси в мрежата, да им подхвърля задачки, така да се каже — да се опитат да разчетат отделни милиарди комбинации. Може да се получи, може и не. Вероятността е както при старата шега: на безброй маймуни даваш пишещи машини и чакаш да видиш коя ще надмине Шекспир.

— Звучи доста съмнително…

— Ами така си е — не мога да гарантирам нищо.

Три часа по-късно, когато Брайсън се върна с пакетирана за къщи китайска храна, Елена изглеждаше все така тъжна и уморена.

— Нямаме късмет, а? — попита я той.

Тя поклати глава. Бе запалила цигара — не я бе виждал да пуши, откакто бе напуснала Румъния. След малко извади от флопито една от дискетите, взети при бягството им от Дордона, хвърли я на масата и загаси цигарата. Влезе в банята, излезе с мокра кърпа на челото и се отпусна в едно кресло.

— Боли ме главата… напрежението е голямо.

— Почини си — рече Брайсън, пристъпи към нея и започна да масажира врата и раменете й.

— Боже, Ник, как само го правиш! Чудесно е, благодаря ти… знаеш ли, трябва да се свържем с Уолър.

— Можем да опитаме някой от каналите за спешна връзка, но не знаем докъде са проникнали онези мерзавци. Не съм сигурен дали няма да се издъним самите ние.

— Налага се, Ник.

— Добре, но само при положение, че не компрометираме нашата сигурност. Иначе не съм съгласен, каква ще е ползата? Уолър ще ни разбере и дори ще одобри. Но ще опитам…