Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Отстъпих крачка и реших в това място да унищожа документите. Ама защото бях притеснен ли, изплашен ли, не съобразих тънко работата. Извадих ги от джоба, фучнах ги в средата, както бяха заедно с ластика. И те пльоснаха отгоре, все едно гербова марка залепих върху кафяво-черната мехуреста повърхност. Хабер си нямат да потънат. Ами сега?! Отдалеч се виждат. То кой ли ще дойде тук, викам си, ама все пак…
Със зор откъснах един бучиниш, протегнах дебелия край да ги натисна. Но зеленото стебло се гъне, не мога да улуча. Зарязах го, набарах изсъхнал клон. С него горе-долу уцелих, но единият им край потъна, а другият щръкна над повърхността. Веднага личи, че книжа са захвърлени. Озърнах се паникьосано да диря камъни. Намерих два-три, замятах ги. Грозни пръски се разхвърчаха, една ми се лепна на бузата. Повдигна ми се, но избор нямам. С нокти откъртих буца пръст, шльопнах я след камъните. И — ох! — спасих се. Буцата повлече документите ми с българското име в това адово чрево.
Отупах ръце, взех да си вдигам гащите и в тоя момент сърцето ми изскочи от ужас. Някой ме хласна откъм гърба с все сила в ямата… и в същия миг ме задържа. Нали си виждал деца да си правят тая шегичка? Бутнат уж някого, ама не го пускат да падне. Изпищях — Кайзо беше, разбира се.
— Бунак! — простенах разтреперан. — Нямаш ли си друга работа?!
Той гръмко се разкикоти, а като му мина веселото, вика:
— Ама много те е страх! Ей! Гнус те е от дупката, а?
— Че теб не те ли е гнус! — опитах да го заобиколя. — Да не й се радваш?
— Мен ме остави — не помръдна дангалакът. — Може и да се радвам. Знаеш ли на какви хора дрисъкът се пази на това място. Паши и везири! Че и султанът, казват, идвал веднъж…
— Стига! Не мога да те слушам! — напрях да мина.
— Че щом те е гнус, какво дириш тук? — пак не ме пусна той.
— Гледам! Играя си! — рекох предизвикателно.
— В редки лайна камък хвърляш, а? Такава ли ти е играта? — недоверчиво каза Кайзо.
— Следиш ли ме?
— Тебе диря — отмести се най-сетне той. — Викат те.
Като нагазих в буренака, подвикна подире ми:
— Не си стока! Не си стока! Не знам с какво баламоса чорбаджиите…
В отговор тихо го напсувах.
Мих се, търках си бузите, облякох чиста риза и тогава се явих на повикването. Вярно рече Рашид ага, че за хубаво ще е — трапезата вече беше сложена. Десетина рибни мезелъци имаше, салати, пържени пилета, ама за тях не ме питай, а за ракиите, дето ги бяха пуснали на софрата. Едната беше гюлова, другата — леко подправена с хиоска смола. И аз, ха̀ от първата, ха̀ от втората — отворила ми се беше глътка на змей. Много шантав беше оня ден и аз си мислех, че добре е свършил за мен. Дрънкал съм сигурно излишни приказки, както във всички подобни случаи, гледали са ми сеира, но от един момент споменът ми се губи. Събудих се облечен, на одъра в новата ми стаичка. Кайзо ли ме е завлякъл — не помня, защото него не го бяха викнали на гуляя.
XX
Приших се аз в края на една история, проточила се шейсет и кусур години. Оттогава градецът Съръбаир се съдеше с друго едно градче, Алтънтепе, намиращо се навътре в сушата. И тия две баирести места пак за баир се караха. На теб може да ти се види смешно, но на две-три поколения животът се беше объркал от тая тежка давия48, а като чуеха за местността Джангер, по-кибритлиите жители на двата града направо се хващаха за ножа. При това, имай предвид, че съдебното дело беше на шейсет и няколко години, а всъщност съръбаирци и алтънтепелии бяха воювали с подръчни средства може би векове.
Отидох да видя спорната земя, макар да не ми беше в задълженията. Това бяха три чукара, три сплетени рида, голи като длан. От най-старите документи в делото се разбираше, че тук е имало гъсти кории, поляни с дебела паша и бликали два извора. Нищо такова не беше останало. Като не са били сигурни кому ще отсъдят Джангер, хората от двата града бяха секли безогледно и влачили, докато склоновете се озъбят. Само на най-високото било бяха оставили проскубана ивица от дървета, която се очертаваше на пепелявото небе като петльов гребен.
48
Съдебно дело.