Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Утре ще платиш — успокои ме той. — Пък на Кайзо акълът стига да събере, каквото има.

Много неприятно ми стана от тая дребна наглед случка. И най-вече защото се опасявах, че Кайзо ще разрови куфара и ще напипа на дъното каквото не трябва. Изглежда, не му беше заповядано да тършува. Тогава си мислех, че цялата работа е от провинциална нетактичност и съвсем не усещах, че вече съм на змията в глътката. А те, хората, това искаха да ми подскажат. И Рашид ага излезе с мен не да търси стая за преспиване, а да ми намекне, че преди да си отворя устата за съгласие, машинката се е завъртяла и Кайзо търчи да изпълнява. Да си осъзная положението. И да свикна от малкото. Защото това донасяне на куфара, без да ме питат, не беше от прибързаност, ами трябваше да схвана, че ония в селямлъка вървят на крачка пред моята воля и намерения. И много-много с мене няма да се церемонят. А на Кайзо сигурно му бяха наредили, още като слязохме от файтона. А може би бяха предали заповедта по някой от слугите, дето ни почерпиха.

Така разтълкувах сетне тая подробност с багажа ми, пък дали съм бил прав, или прекомерно подозрителен, сам ще прецениш. Да бях подушил обаче истината, трупешката щях да бягам, пък било с куфар или без куфар. Само че аз се бях втренчил в своята лъжа и друго не забелязвах. Собствената слабост и грях ни правят слепи понякога за чуждите помисли.

Викна Рашид ага един слуга, заръча му къде да ме заведе, а на мен казва да съм бъдел под ръка, пак щели да ме позоват. И отново мига с двете очи, сиреч — за хубаво ще е. Настаниха ме в някогашния харемлък, в разкошна стаичка. Кой знае на каква хубавица в леглото се търкалях двата месеца. Тая мисъл много ми дразнеше фантазията и ме мъчеше, защото да вкарам жена в кметския конак беше изключено. Голяма строгост бе внушил Рашид ага на пазвантите в това отношение, ама хайде да не се отклонявам. Докато се огледах, ето ти го, иде Кайзо, хвърли ми куфара на пода.

— Ще ме разкарваш! — вика сърдито. — Краката ми да не са намерени на пътя!

— Не съм те пращал! — озъбих се. — Който ти е наредил, нему се жалвай!

Такъв лют отговор той не очакваше и да го беше чул от някой в града, сигурно щеше да го цапардоса. Ама мен ме остави, изфуча навън, а аз веднага отворих багажа. Слава Богу! Двете книжки си стояха, както ги бях оставил, пристегнати с едно ластиче. Какво да ги правя? Да бях сам в хотела, щях да ги изгоря някак, но в стаята тук нямаше ни печка, ни мангал. Пък и военната книжка с мукавени корици — не гори лесно. Мушнах ги в сетрето, излязох навън.

Кръстосах насам-натам градината, търся къде да ги скрия. Ах, майка му стара — няма! Всичко изчистено, всичко на ачика! Да ровна дупка в някоя леха — ще мине утре градинар, ще ги изрови. Бях стигнал до вратичката в преградната стена, натиснах я, минах оттатък.

Трънаци и бучиниш, два метра висок, ме оградиха веднага като разбойници. Проврях се през тях, потънах в джунглата. Ха̀ тук, ха̀ там — все нещо не ми харесва, да съм се мотал без посока десетина минути. И изведнъж ме лъхна воня, гледам — стъпил съм на брега на гнусно блато. Абе то не и блато, ами стар гириз, отходна яма, събирала нечистотиите от кой знае колко нужници. И да е имало покривка отгоре, издънили са се греди и капаци, пропаднали са в дълбокия батак. Три на четири метра да беше дупката, но границата точно не може да й се определи, защото наоколо израсли тлъсти растения, зашумили я отвсякъде. Аллах! Имах късмет да не пропадна в нея! Тук щеше да ми е краят, в най-гадното тресавище от помия и вековни лайна.