Роуз Мадър
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #35
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Роуз Мадър». Краткое содержание книги:
За да оцелее, Роузи трябва да проникне във въображаемия свят на една картина и да се превърне в необикновената Роуз Мадър…
10
Подозираше, че няма да спи тази нощ, но малко след полунощ очите й се затвориха и тя започна да сънува. Сънува дърво, дървото, а когато се събуди, си каза: „Нищо чудно, че ми беше толкова трудно да проумея. Ниищо чудно. През цялото време съм си мислила за друго дърво.“
Лежеше до Бил, взираше се в тавана и размишляваше над съня. В него бе чула чайки, които пищят ли, пищят над езерото, и гласа на Бил: „Всичко ще бъде наред, стига да оцелеят — казваше той. — Стига да оцелеят и да не забравят дървото.“
Тя вече знаеше какво трябва да направи.
11
На следващия ден се обади на Роуда, за да я предупреди, че ще отсъства от работа. Пипнала грип. После пое по шосе № 27 към Шорланд, но този път сама. На съседната седалка лежи старата й чанта. В делничен ден и по това време па годината поляната е изцяло на нейно разположение. Събу обувките си, остави ги под масата за пикник и се отправи на север през плитчината, както някога, когато Бил я доведе тук за пръв път. Опасяваше се, че ще й е трудно да намери пътеката, която води сред храсталаците, но веднага я откри. Докато се изкачваше нагоре и забиваше пръсти в едрия пясък, се питаше колко ли незапомнени сънища, откакто започнаха пристъпите на ярост, са били необходими, та да се окаже най-сетне тук. Разбира се, не можа да си отговори, но и без друго нямаше значение.
Горе пътеката извежда на заобиколена с шубраци просека, където има повалено дърво — най-сетне си спомни. Добре помни какво й се бе случило в света на картината, затова никак не се изненада, като откри, че това дърво и дървото, което препречваше пътеката към „наровото дърво“ на Доркас, са абсолютно еднакви.
Видя лисичата бърлога под прашните преплетени корени в левия край на дървото, но дупката бе празна и явно изоставена. Въпреки това тя се приближи до нея, коленичи — и без друго краката й трепереха. Отвори старата си чанта и изсипа остатъците от стария си живот на застланата с листа рохкава земя. Изпод смачканите бележки за пране и покупки отпреди години, под списъка с продукти за пазар, който започва със
СВИНСКИ ПЪРЖОЛИ!
написано с големи букви, подчертано и отбелязано с удивителна (Норман обожаваше свинските пържоли) падна синьото вързопче на пурпурночервени петънца.
Разтреперана и със сълзи на очи — отчасти защото останките от стария й, изпълнен с болка живот ужасно я натъжаваха и отчасти защото се страхуваха, че новият й живот е застрашен — започна да копае в основата на поваленото дърво. Когато дупката стана достатъчно дълбока, постави вързопчето на ръба и го разгърна. Семката бе още там, заградена със златния пръстен на първия й съпруг.
Постави я на дъното на дупката (магията съвсем не е престанала да действа — в мига, в който докосва семенцето, пръстите й изтръпват), а после отново натъкми пръстена около нея.
— Моля те — изрече, не знаейки дори дали и кому се моли. Във всеки случай молитвата й получи своеобразен отговор. Чу се кратък, пронизителен лай. В него не долови ни съжаление, ни съчувствие, ни нежност. Той издаваше нетърпение. „Я не се занасяй с мен“ — сякаш й казваше.
Роузи вдигна поглед и в отсрещния край на поляната видя лисицата, която стои неподвижно и втренчено я гледа. Опашката й е вирната нагоре. На фона на сивото небе пламти като факел.
— Моля те — тихо, тревожно повтори Роузи. — Моля те, нека не се превръщам в онова, от което се страхувам. Моля те… моля те, просто ми помогни да сдържам гнева си и да не забравям дървото.
Не дойде никакъв отговор, дори лисицата мълчише. Просто стоеше в другия край на поляната. Дишаше тежко, провесила език. На Роузи й се стори, че животното е ухилено до уши.
Отново погледна семката и пръстена, после ги засипа с уханна, рохкава пръст.
„Едно за мойта господарка — мислено занарежда. — Едно за нейно благородие и едно за малкото момиче от съседската махала. Едно за Роузи.“
Отстъпи заднешком към пътеката, която ще я изведе на езерото. Като стигна дотам, лисицата бързо притича до поваленото дърво, подуши прясно заровената дупка, в която са зарити семката и пръстенът, и легна отгоре. Продължи да диша тежко, широко ухилена (Роузи вече бе сигурна, че животното е ухилено), и да я съзерцава с черните си очи. „Малките вече ги няма — казват те, — а и мъжкарят, който ги заплоди, също го няма. Но аз, Роузи… аз чакам. И ако е нужно, възмездявам.“
Роузи потърси безумство и разум в тези очи… и откри и двете.
После лисицата положи хубавата си муцуна върху разкошната си опашка, затвори очи и като че заспа.
— Моля те — прошепна жената за последен път и си тръгна. Докато пътуваше по магистралата „Скайуей“ на връщане към, както се надяваше, своя живот, изхвърли в езерото и последния спомен от стария си живот — чантата.