Роуз Мадър

Остави пръстена на покойния си съпруг до лампата, изправи се и се запъти към банята с разгърнатото парче плат в ръка. Не помнеше кога излезе Бил, бе изгубила всякаква представа за времето, но като че ли беше доста отдавна.

„Божичко, дано в деликатесния да има дълга опашка.“

Остави пръстена на тоалетната дъска, коленичи на пода и взе първата семка. Бе й хрумнало, че е възможно в този свят семките вече да не са магически, но пръстите й веднага изтръпнаха и тя разбра, че хипотезата е погрешна. Дори не ги чувстваше като премръзнали — сякаш семенцата бяха поразили с някаква странна амнезия самата тъкан. Но въпреки това Роузи задържа семката за миг, взирайки се втренчено в нея.

— Една за лисицата — каза тя и хвърли семенцето в тоалетната чиния. Водата веднага придоби зловещ пурпурночервен цвят. Сякаш вътре бе изтекла кръвта от прерязана ръка. Само че миризмата, която се надигаше от тоалетната, нямаше нищо общо с миризмата на кръв — имаше тръпчивия, леко металически дъх на водата от потока зад Храма на Бика. Той беше толкова остър, че чак сълзи й избиха в очите.

Отдели втората семка от плата и я доближи до очите си.

— Едно за Доркас.

Тя последва първата в тоалетната чиния. Цветът потъмня още повече — вече наподобяваше не кръв, а кървави съсиреци — а от миризмата така й залютя на очите, че по лицето й потекоха сълзи. Очите й се зачервиха, сякаш часове наред бе рязала лук.

Взе и последната семка и се вгледа в нея.

— И една за мен. За Роузи.

Но когато се опита да запрати и нея в тоалетната, пръстите й не пожелаха да я пуснат. Опита отново, но резултатът беше същият. В главата й с убедителна разсъдливост прозвуча гласът на лудата: „Не забравяй дървото. Не забравяй дървото, малка Роузи. Не забравяй…“

— Дървото — промърмори Роузи. — Не забравяй дървото, да, ясно, но кое дърво? И какво трябва да направя? Какво, за Бога, трябва да направя?

„Не зная — отвърна Практична-Разумна, — но каквото и да правиш, най-добре побързай. Бил може да се върне всяка минута. Дори всеки миг.“

Пусна водата и изчака, докато пурпурната вода изтече в канала. Върна се в стаята, седна на леглото и се втренчи в последната семка върху памучното парче. Отмести поглед към пръстена на Норман. После отново погледна семката.

„Защо не мога да изхвърля това проклето нещо? — питаше се тя. — Зарежи проклетото дърво, просто искам да знам защо не мога да изхвърля и последната семка и да приключа с цялата тази история.“

Никакъв отговор. През прозореца обаче долетя жизнерадостно пърпорене и пукот на приолижаващ се мотоциклет. Вече разпознаваше бръмченето на Биловия мотоциклет марка „Харли Дейвидсън“. Без да си задава повече въпроси, бързо уви пръстена в синьото памучно парцалче заедно със семката. После сгъна пакетчето още на две, прекоси стаята с бързи крачки и взе чантата си от скрина. Вече беше протрита на места, но тя много държеше на нея. Отвори я и натъпка синьото пакетче най-отдолу, на по-сигурно място дори от скривалището на шишенцето в аптечката. Като свърши и това, застана до прозореца и задиша дълбоко свежия въздух.