Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Ами ако нещо не беше наред? Доктор Джейн беше казала, че травмите не застрашават живота му и че след храненето възстановяването му ще започне по план… Все пак ако беше възможно някой от братята да намери общ език със Сакстън, това беше Примейлът. Фюри обичаше операта, изкуството и добрата литература. Може би са решили да си поговорят след това.
Когато най-накрая собствената му компания му стана напълно ненавистна, той се запъти надолу по стълбите към кухнята, където догените приготвяха ястията за Последното хранене. Опита се да помогне, като предложи да подреди чиниите и приборите, или пък да нареже зеленчуците, или да полее пуйката, която се печеше във фурната, но това така тревожеше прислугата, че се оттегли.
Ако имаше нещо, способно напълно да обърка догените, то това беше опитът да им бъдеш в услуга. По природа те не можеха да понесат някой, на когото служат, да върши нещо друго, освен да се остави да бъде обслужван… Но също така не бяха и в състояние да му откажат каквото и да поиска. Затова преди намесата му да е довела до прегаряне на вечерята и масово самоубийство, той напусна помещението и мина през трапезарията…
Вратата на вестибюла се отвори и после се хлопна, а по мозаечния под на фоайето закрачи Куин. По лицето, ръцете и кожените му панталони имаше червена кръв. Прясна и лъщяща кръв.
Човешка.
Първият импулс на Блей беше да се разкрещи на приятеля си, но се въздържа, защото не искаше да привлича излишно внимание върху факта, че Куин е бил другаде, а не с Джон.
В клиниката на доктор Джейн не се срещаха много представители на Хомо сапиенс. И се предполагаше, че той се е бил с новоприетите лесъри, а тяхната кръв беше черна. Блей се втурна по стълбите и успя да настигне Куин точно пред кабинета на Рот… чиито врати бяха милостиво затворени.
— Какво ти се е случило, по дяволите?
Куин не спря, а само забърза към стаята си. Вмъкна се вътре и явно се канеше да хлопне вратата в лицето на Блей.
Няма да я бъде тази, помисли си Блей и се напъха вътре след него.
— Откъде е тази кръв?
— Не съм в настроение — промърмори Куин и започна да се съблича. Остави якето си на бюрото, после се разоръжи и изрита ботушите си по посока на банята. Измъкна тениската през главата си и тя се озова на лампата.
— Защо по ръцете ти има кръв? — повтори Блей.
— Не е твоя работа.
— Какво си направил? — настоя, макар да имаше чувството, че вече знае. — Какво си направил, по дяволите?
Когато Куин се наведе в душкабината, за да пусне водата, мускулите покрай гръбнака му се напрегнаха над колана на кожените панталони. Боже, имаше червена кръв и на други места по тялото му… което караше Блей да се чуди колко сериозен е бил боят.
— Как е твоето момче?
Блей се намръщи.
— Моето момче? О, Сакстън.
— Да. „О, Сакстън“. — От остъклената душкабина започна да се разнася пара, която бързо се настани помежду им. — Как е той?
— Предполагам, вече е приключил с храненето.
Разноцветните очи на Куин се съсредоточиха върху нещо, намиращо се зад главата на Блей.
— Надявам се, че се чувства по-добре.
Когато погледите им се срещнаха, гърдите на Блей го заболяха така силно, че му се наложи да ги разтрие.
— Уби ли го?
— Кого? — Куин сложи ръце на кръста си, а коремните му мускули и зърната с пиърсинги се открояваха на светлината, хвърляна от лампите над мивката. — Не знам за кого говориш.
— Спри да ме занасяш. Сакстън ще иска да знае.
— Опитваш се да изпълняваш ролята на негов покровител значи. — В казаното нямаше никаква враждебност. Просто безстрастна констатация. — Добре. Никого не съм убивал. Но дадох на онзи хомофоб нещо друго, върху което да размишлява, освен рака, който ще му докарат пурите. Не допускам неуважение към членове на семейството ми. — Куин се обърна. — И вярваш или не, не ми допада да те виждам разстроен. Ако Сакстън беше оставен в безпомощно състояние и слънцето беше изгряло или го бяха намерили хора, ти никога не би могъл да го преживееш. Не можех да не потърся реванш.
Боже, не беше ли това типично за Куин? Да направи нещо нередно заради правилните причини.
— Обичам те — прошепна Блей, но така тихо, че течащата вода погълна думите му.
— Виж, трябва да си взема душ — каза Куин. — Искам да се отърва от тази гадост върху мен. И после трябва да поспя.