Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
— Освободи ме! Проклета да си! Освободи ме!
Донякъде очакваше да бъде убита на място, но тогава мъченията й щяха да свършат, а кое му беше забавното на това?
— Майко!
Когато не последва отговор, Пейн се завъртя наоколо и й се прииска да имаше нещо, което да хвърли… Но нямаше нищо, върху което да сложи ръка и символизмът на това прокънтя като вопъл в главата й. Тук нямаше нищо за нея, абсолютно нищо.
Приближи се към вратата и даде воля на гнева си, откачи я от пантите и я запокити към студената празна стая. Бялата плоскост отскочи два пъти и после се плъзна по празния под, подобно на камъче по неподвижната повърхност на спокойно езеро.
Закрачи навън към фонтана и чу няколко изщраквания. Когато погледна през рамо, видя, че вратата се беше ремонтирала от само себе си, по магически начин висящите панти бяха оправени и по гладката повърхност на вратата нямаше дори драскотина, свидетелстваща за посегателството й. Гневът се надигна у нея с такава сила, че я задави и накара ръцете й да затреперят.
С крайчеца на окото си тя долови образа на облечена в черно фигура, която се задаваше от колонадата, но не беше майка й. Беше Ноуан с кошница с храна за Скрайб Върджин. Както обикновено тя накуцваше и се поклащаше, докато вървеше.
Видът на нещастната отхвърлена Избраница разпали гнева й още повече…
— Пейн?
Звукът на този плътен глас я накара да извърне глава. Рот стоеше до бялото дърво с цветни пойни птички, а масивното му тяло сякаш изпълваше двора. Пейн се затича към него, превръщайки го в противник, с когото можеше да се бие. Слепия крал очевидно почувства яростта й и предстоящата свирепа атака. Само след миг той беше заел позиция за бой — могъщ, подготвен и в очакване.
Тя даде всичко от себе си, дори повече. Размахваше крака и юмруци, а тялото й се беше превърнало в машина за ритници и удари, които той блокираше с ръце или избягваше чрез навеждане. Все по-бързо, по-силно, по-смъртоносно тя продължаваше да напада краля, като го предизвикваше да отвръща, защото в противен случай щеше да бъде ранен тежко. Първият му силен удар попадна върху рамото й, юмрукът му се заби в нея и я накара да загуби равновесие… Но тя бързо си го върна, завъртя се и замахна с крак.
Ритна го в гърдите с такава сила, че той изстена… Но в този миг тя се завъртя още веднъж и кокалчетата й срещнаха лицето му. От носа му бликна кръв, а черните му очила отлетяха настрани и той изруга.
— Пейн, какво по дяволите…
Кралят не успя да довърши въпроса си. Тя блъсна с все сила тялото си в неговото, хвана го през кръста и въпреки огромните му размери, го избута назад. Но това двуборство не беше честно. Той бе два пъти по-едър и бързо пое контрола, освободи се от хватката и я обърна с лице към себе си.
— Какъв ти е проблемът, по дяволите?
Пейн отметна глава назад и я заби в лицето му, което за миг отслаби хватката му. А тя се нуждаеше точно от това, за да му се изплъзне. Оттласна се от масивното му тяло…
Оказа се, че изобщо не бе преценила инерцията си. Вместо да се приземи стабилно на краката си, тя загуби равновесие, навехна лошо единия си крак и тялото й полетя към земята.
Мраморният ръб на фонтана не й позволи да падне изцяло, но стълкновението с него беше по-лошо, отколкото ако се беше проснала по лице.
Изпукването на гръбнака й беше оглушително.
А болката отне дъха й.
62.
Когато Леш се събуди в използваната за скривалище къща, първото, което направи, беше да погледне ръцете си.
Сега наред с дланите и китките, целите му ръце бяха призрачни — нещо подобно на смог, който се движеше по негово нареждане. И макар да не бяха нищо повече от въздух, те можеха да повдигат тежести, ако той пожелаеше. Изправи се до седнало положение, отметна одеялото и стана. Краката му също бяха започнали да се трансформират. Което беше добре, но… По дяволите, колко време щеше да отнеме това преобразяване? Предполагаше, че щом част от тялото му все още имаше физически облик с биещо сърце и потребности като храна, вода и сън, значи не беше напълно недосегаем за куршуми и ножове.
А и като се имаше предвид всичката плът, капеща от него, грижата за биологичните отпадъци наистина беше мърляво занимание. Беше превърнал матрака, върху който беше спал, в най-големия памперс за възрастни на планетата.
Изскърцване, идващо отвън, го накара да отиде до прозореца и да разтвори щорите с несъществуващите си пръсти. Наблюдаваше през пролуката как хората се захващат с обичайните си занимания. Някои отпътуваха в колите си, други потегляха на велосипеди. Нещастни идиоти с техните обикновени съдби. Стават от леглото. Отиват на работа. Връщат се у дома. Оплакват се от деня си.