Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
— Грижи се добре за нея — нареди Дариъс и загърна жената по-плътно в нощницата й.
— Не се тревожи — отговори Тормент и закрачи през тревата.
Дариъс остана, загледан за кратко към тях, докато се отдалечаваха, после се хвърли срещу вятъра, като отново прие форма в земите на нейното семейство. Отиде до входната врата и използва масивното чукче във форма на лъвска глава. Когато икономът отвори широко вратата, беше повече от ясно, че се е случило нещо ужасяващо. Цветът на лицето му беше сив и ръцете му трепереха.
— Господине! О, слава богу. Влезте.
Дариъс се намръщи и прекрачи прага.
— Който и да е… — Господарят на къщата се появи от кабинета си… И беше последван от симпата, чийто син бе сложил началото на серията от трагични събития.
— Какво правиш тук? — обърна се Дариъс към гълтана на грехове.
— Синът ми мъртъв ли е? Уби ли го?
Дариъс извади единия от черните кинжали, прикрепени към гърдите му.
— Да.
Симпатът кимна веднъж и сякаш не го беше грижа. Проклети влечуги. Дори към децата си ли не изпитваха чувства?
— А момичето? — настоя симпатът. — Какво се случи с нея?
Дариъс бързо извика в съзнанието си образа на цъфтящо ябълково дърво. Симпатите можеха да разчитат мислите, а той не искаше да сподели онова, което знаеше. Без да отговаря, погледна към Сампсън, който изглеждаше, като че е остарял с векове.
— Жива е. Дъщеря ти е… жива и в добро състояние.
Симпатът се насочи към вратата, а дългата му роба се стелеше по мраморния под.
— Тогава сме квит. Синът ми е мъртъв, а неговото потомство е съсипано.
Сампсън закри лицето си с длани, а Дариъс последва гълтача на грехове, хвана го за ръката и го извлече навън от къщата.
— Защо трябваше да се появяваш тук? Семейството изстрада достатъчно.
— О, налагаше се. — Симпатът се усмихна. — Загубите трябва да са равностойни. Със сигурност туптящото сърце на един боец би трябвало да уважава това.
Негодник.
Гълтачът на грехове се наведе към него.
— Нима предпочиташ да я бях убил? Това беше друг път, който можех да избера.
— Не е сторила нищо, че да заслужи това. Нито пък семейството й.
— О, така ли? Може би моят син просто е приел онова, което му е предложила.
Дариъс хвана симпата с двете си ръце и го завъртя, а после го блъсна в една от масивните колони, носещи сградата.
— Мога да те убия в този миг.
Гълтачът на грехове отново се усмихна.
— Така ли? Не съм сигурен. Честта ти няма да допусне да отнемеш живота на невинен, а аз не съм сторил нищо лошо. — След тези думи симпатът се дематериализира далече от хватката на Дариъс и прие форма на ливадата отстрани. — Пожелавам на тази жена цял живот изпълнен със страдание. Нека живее дълго и да носи бремето си, без да среща състрадание. Сега ще си вървя и ще се заема с тялото на сина си.
Симпатът изчезна, сякаш никога не беше съществувал… Но последствията от действията му бяха налице и Дариъс се убеди в това, когато погледна през отворената врата на къщата. Господарят на дома ридаеше на рамото на прислужника си и двамата търсеха утеха един в друг.
Дариъс премина през главния вход и ехото от стъпките му накара главата на семейството да погледне към него. Сампсън се откъсна от верния си доген, но не направи никакъв опит да спре сълзите си или да прикрие мъката си, докато приближаваше към него. Преди Дариъс да успее да заговори, мъжът каза:
— Ще ти платя.
Дариъс се намръщи.
— За какво?
— За да я… отведеш и да й осигуриш покрив над главата. — Господарят се обърна към слугата. — Иди в хранилището и…
Дариъс пристъпи към Сампсън и стисна рамото му в здрава хватка.
— Какво говориш? Тя е жива. Дъщерята ти е жива и би трябвало да се завърне под този покрив и между тези стени. Ти си неин баща.