Страшно съжалявам, пиян е, не мога да го оставя. Ще му намеря такси и си идвам. Дано си яла. Обичам те. Х
Все така с изключена идентификация на телефона си Робин отново позвъни на Том. Той вдигна веднага. Не се чуваше никакъв фонов шум от пъб.
Робин затвори.
Два куфара бяха напълнени и я чакаха в коридора. Вече се бе обадила на Ванеса да я попита дали може да пренощува за известно време на канапето й, преди да си намери ново жилище. Видя й се странно, че Ванеса не се показа по-изненадана, но в същото време бе доволна, задето не й не наложи да се справя с жалост насреща.
Докато чакаше в дневната и гледаше през прозореца как навън се мръква, Робин се зачуди дали изобщо би изпитала подозрения, ако не беше открила обицата. Напоследък просто бе благодарна за времето, прекарвано без Матю, когато можеше да се отпусне, без да е принудена да крие нещо, било работата, вършена по случая „Чизъл“, или паническите атаки, които трябваше да изтърпява тихомълком, без да ги оповестява, на пода в банята.
Седнала на стилното кресло, принадлежало на отсъстващия им хазаин, Робин имаше усещането, че изживява спомен. Колко често човек е наясно в реално време, че прекарва час, който ще промени живота му завинаги? Щеше да помни тази стая дълго време и сега я огледа с намерение да я запечата в съзнанието си, а междувременно да игнорира тъгата, срама и болката, които я изгаряха отвътре.
Минути след девет чу с пристъп на гадене ключът на Матю да се превърта в бравата и вратата да се отваря.
– Прощавай – провикна се той, преди още да е затворил. – Едва успях да навия един таксиметров шофьор да качи пияния глупак...
Робин чу лекото му възклицание на изненада, когато видя куфарите. Вече можеше да избере номера, който имаше готов на телефона. Той влезе в дневната озадачен, тъкмо навреме, за да я чуе как си поръчва такси. Тя затвори. Погледнаха се един друг.
– Защо са тези куфари?
– Тръгвам си.
Настана дълго мълчание. Матю като че не разбираше какво става.
– Какво искаш да кажеш?
– Не знам как да го изразя по-ясно, Мат.
– Тръгваш си от мен?
– Точно така.
– Защо?
– Защото – каза Робин – ти спиш със Сара.
Наблюдаваше как Матю се бори да намери думи, които да го спасят, но секундите отминаваха и вече бе късно достоверно да изобрази смайване и невинно недоумение.
– Какво? – продума накрая с фалшив смях.
– Моля те, недей – заяви тя. – Няма смисъл. Свършено е.
Той продължаваше да стърчи на прага на дневната и тя си помисли, че изглежда уморен, изпит дори.
– Щях да си тръгна и да ти оставя бележка – каза Робин, – но ми се стори твърде мелодраматично. Така или иначе има практически въпроси, които да обсъдим.
Изпита усещането, че чува мислите му: Как се издадох? На кого си казала вече?
– Слушай – изрече той настоятелно, като пусна до себе си спортния си сак (несъмнено с чистия му и изгладен екип вътре). – Знам, че нещата между нас не вървят, но аз искам теб, Робин. Не пращай връзката ни по дяволите. Моля те.
Той направи няколко крачки напред, приклекна до креслото и се опита да хване ръката й. Тя я издърпа истински смаяна.
– Ти спиш със Сара – повтори му.
Той се изправи, отиде до канапето и седна, след което отпусна ръце в дланите си и избъбри със слаб глас:
– Съжалявам. Съжалявам. Дотолкова не вървеше между нас...
– ...че отиде да спиш с годеницата на приятеля си?
Той вдигна глава, обзет от внезапна паника.
– Говори ли с Том? Той знае ли?
Изведнъж Робин се усети неспособна да понася близостта му, стана и отиде до прозореца, изпълнена с презрение, каквото не бе изпитвала преди.
– Дори и сега се тревожиш да не те отмине повишението, така ли, Мат?
– Не... по дяволите... ти не разбираш – изпъшка той. – Между мен и Сара всичко свърши.
– О, нима?
– Да – потвърди той. – Да! Мамка му, каква шибана ирония... Разговаряхме цял ден. Съгласихме се, че това не може да продължи, не и когато... ти и Том... Току-що сложихме край. Преди час.
