Легенди за Войната на разлома

Някакво вълнение при ковачницата в края на улицата го накара да се забърза.

В пролуките между наметалата на струпалите се пред вратата войници се мяркаха поне половин дузина табарди — включително табардите на ламътските редовни, забеляза той с облекчение. Като че ли имаше някакво блъскане и бутане, но все още нищо сериозно… засега.

Дърайн разбираше желанието на войниците да влязат. Ако ти се е наложило непременно да излезеш в града в такъв студен ден и гледаш да избегнеш кръчмите заради неохотата да си сред гъмжилото войници, струпани вътре и пиещи твърде много бира, едно от безусловно топлите места, където можеш да се свреш, е някоя ковачница. Един войник може винаги да си измисли добър повод да навести ковачница: тока на колан да се оправи, кама да се наточи, дръжката на меча да се потегне. Всичко, което можеше да задържи човек край ковашкия огън поне половин час.

Един бой в ковачница обаче щеше да е по-лют, отколкото например в съседната кръчма „Клатещият се кешиец“. Кръчмарите бяха свикнали с такива неща, поне дотолкова, че да не предлагат изобилие от тежки метални предмети, които лесно може да влязат в употреба. Виж, ковачите си имаха друга работа и други приоритети.

Той отметна наметалото да открие пагона си и се провря с лакти през войнишката тълпа и през вратата.

Проклятие. Карис, капитанът с рунтавите мустаци от баронство Бентийн, стоеше настръхнал срещу капитан Кели от отряда на Фолсон. Зад скамейката, служеща за тезгях с ковашки мостри, стоеше ковачът и ги наблюдаваше внимателно. Беше с плувнала в пот дълга коса и широка риза, яките му възлести ръце се отпускаха и стягаха на дръжката на чука, положен на тежката наковалня. Двамата чираци продължаваха да се трудят над меховете при топилнята, вдигаха искри от огнището и те се пръскаха по пода при всеки натиск надолу: младежите спираха от време на време само за да хвърлят ново парче железен скрап в голямата каменна пота, полузаровена в жаравата. Работата си продължаваше — ковачът явно се канеше да излее нещо в ръбатия калъп до огнището, докато капитаните се караха. За опитното око на Дърайн изглеждаше, че ковачът ще го вдигне този чук и ще се върне към работата си веднага щом металът стане готов. Можеше да го използва по който капитан прехвърли скамейката, но иначе нямаше да се намеси в спора им. За разлика от някоя гостилница или грънчарски дюкян, в една ковачница няма много чупливи неща. А и до този момент двамата капитани само си говореха.

Предната нощ на Дърайн не беше му убягнало, че двамата капитани не се харесват много, но не знаеше дали проблемът е личен, или е продължение на съперничеството между бароните им.

Можеше да са и двете, разбира се.

— Моля — каза Кели с неестествена усмивка, заплашваща да напрегне някои по-малко използвани лицеви мускули до спазъм, — ще съм повече от щастлив нуждите ти да бъдат удовлетворени преди моите, скъпи ми приятелю капитан Карис.

Гласът му бе твърде висок, но не викаше чак.

— Само ако ти настояваш, капитан Кели — отвърна също толкова високо Карис. — Макар да се надявам, че няма. — Поглади с пръст мустака си. — Моята единствена нужда е да ми припоят счупената шпора и макар че ще ми трябва за следващия патрул — на сарача сигурно ще му е нужен цял час да ми я пришие на място — следващият ми патрул ще трябва да почака, докато се отворят пътищата, и мисля, че нуждата от годен за работа ръжен в Първо помещение за момента е по-голяма от моята от шпора.