Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Въпросният ръжен лежеше на работната скамейка почти огънат на две, до счупената месингова шпора, но за Дърайн по-интересен бе начинът, по който войниците в работилницата наблюдаваха спора на двамата капитани, пък и в самия спор имаше нещо повече от странно.
Първо, тази дискусия се водеше в ковачницата в града, а не в ковачницата в двора на замъка, където обикновено се удовлетворяваха нуждите на офицери и войници. Навярно крепостният ковач бе зает с други по-важни неща, макар че с какво точно, Дърайн не можеше да си представи.
Второ, този „спор“, който звучеше повече като любовно ухажване, се разиграваше пред тълпа войници. Дърайн можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти бе чувал офицери драговолно да се опитват да решат разногласията си пред редовия състав. Един офицер можеше да се бие на дуел призори пред други офицери за секунданти и свидетели, но повечето бяха готови по-скоро да ги стъпче стадо побеснял добитък, отколкото да нарушат дисциплината пред хората си.
Кели го забеляза, кимна му късо и много ледено, след което отново се обърна към Карис с болезнено насилената си усмивка.
— Скъпи ми приятелю, ако не те пусна първи, не съм сигурен, че ще мога някога да си го простя.
Карис театрално сви рамене.
— Не, моля те. Само след теб, скъпи Бен.
Кели вдигна пръст.
— Виж, ако аз мина пръв, някои хора може да си помислят, че си избрал да минеш втори само за да се позадържиш в приятната топлина на ковачницата.
Тук Карис кимна.
— Да, някои хора може да са толкова глупави, че да си помислят точно това. Знаеш ли, може би с теб трябва да навестим „Клатещият се кешиец“ и да си побъбрим сладко за старите времена над халба-две добро джуджешко пиво, докато двете ни поръчки се изпълнят. — Обърна се към един от войниците наблизо. — Силбак, остани тук, моля те, със… със…
— Хаас — рече Кели на един от войниците на Фолсон. — Хаас ще изчака с него.
— … остани тук с редник Хаас, докато се оправят шпората и ръженът, а после двамата можете да дойдете да ни ги донесете в „Кешиеца“.
— Слушам, сър. — Силбак се изпъна в стойка „мирно“ с напълно безизразно лице.
Кели се обърна към Дърайн.
— О, капитан Дърайн. Поздравления за толкова заслуженото ви повишение.
Карис също кимна. Близки приятели отвсякъде.
— О, да, да, поздравления наистина. Ще бъдете ли така любезен да дойдете с нас?
Дърайн кимна, войнишката тълпа се раздели на две и тримата излязоха навън в студа.
— Е — измърмори Кели на Карис, топлата усмивка бе замръзнала на лицето му, — мисля, че ни разбраха, скапан кучи сине на неизвестен баща.
Карис кимна и плесна ръка — малко прекалено силно за наистина дружески жест — на рамото на Кели.
— Мога само да се надявам — отвърна тихо, — педераст такъв. Хайде да прекратим тази идиотщина: знам, че си готов да си смъкнеш гащите и да се наведеш на всеки, който може да сложи думата „лорд“ пред името си. — Все тъй усмихнат, плесна другата си ръка на рамото на Дърайн. — Ти какво мислиш, прекомерна купчина говна в маломерна торба такава?
Дърайн се усмихна насила.
— Мисля, че урокът засега се прие. Колко ще се задържи е друг въпрос.
Двамата капитани кимнаха в унисон, а Бен Кели въздъхна.
— Правим каквото можем, а? — Тримата продължиха по улицата, далече от войници, които можеха да ги чуят. Кели продължи: — Ако тоя барон стане граф, ще си търся служба в друго графство или ще се примиря с живота на флибустиер. Всичко друго, но не и да ме командва тоя тук като Началник на мечовете…
— Чувството е взаимно — отвърна Карис. — И не само заради начина, по който левият фланг се огъна в Битката при Леса, защото настоя да си запазиш отряда в резерва. — Тонът му беше спокоен, но таеше немалко разгорещеност. — Но засега заповедите са си заповеди и имаме много хора със същите причини да се мразят, тъй че най-добре ще е да задържим нещата кротки. Дори това да означава да обърна гръб на това нищожество Кели в кръчмата, макар да знам, че ще ми се изплюе в бирата.
— Само ако не ми остане време да си разкопчая гащите. — Усмивката на Кели беше зла. Той ги изпревари по покритите с отъпкан сняг стъпала към вратата на кръчмата, като насмалко да си бухне главата в табелата с нарисувания кешиец, клатещ се от бесилото.