Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Най-накрая танцьорките захвърлиха и последните си дрехи и продължиха да танцуват голи под светлината на луната, а на гърдите им блестяха скъпоценни огърлици, подарък от другия приятел на Арунс, който приличаше на благородник въпреки скромните си дрехи. После разбрах, че всъщност беше един от младите представители на Велтурите. Трябваше да се сетя и по-рано, че е знатен, само като гледах фините му ръце, продълговатото му красиво лице и бадемовидните му очи.
Той пи за мое здраве и каза:
— Не мисли лошо за тези пияници, Турн. Всеки от тях е добър в работата си и аз, който съм най-младият тук, не мога да се сравнявам с тях, макар да умея да въртя меча и да яздя добре. — Той кимна към танцьорките: — Ето и тези девойки владеят добре занаята си. Не напразно са се учили на изкуството на ритмични телесни движения — от десет години насам, и то всекидневно.
Аз отвърнах:
— Съвсем ясно ми е, че съм попаднал в благородно общество.
Той разбра, че скромното му облекло не може да ме измами, но не се разсърди, въпреки че беше млад и изпълнен с тщеславие, а и принадлежеше към етруската аристокрация. Родът му беше тъй стар, че той сякаш ме разпозна инстинктивно и се почуди на обществото, в което бях попаднал. Чак по-късно осъзнах всичко това.
Нашият домакин бе в добро настроение и аз се възползвах от това, за да попитам:
— Майсторе, защо боядиса коня в гробницата в синьо?
Арунс ме погледна изумено с мътни очи и отвърна:
— Понеже той беше светлосин, когато се яви пред очите ми.
Аз настоявах:
— Никога не съм виждал син кон.
Арунс не се разсърди въпреки очакванията ми, а само поклати снизходително глава:
— В такъв случай жал ми е за теб, приятелю.
Повече не разговаряхме за това, но думите му ме засегнаха. По-късно и сам се убедих, че понякога конете наистина са сини.
На сутринта се чувствах отвратително и си почивах цял ден. Разбрах, че след пира Арунс отишъл да се изкъпе в реката, сложил на главата си пресен венец от дъбови листа и се заклел никога вече да не вкусва вино. Той повторил клетвата си и казал, че се надява думите му да са силни, както е силен стволът на дървото, чиито листа украсяват главата му. Според жена му Арунс винаги давал подобна клетва след пиянство и всичко това траело до мига, в който отново се срещал с приятели и започвал пак да пие.
Не мина и седмица, когато ученикът му запъхтян дотича при мен в двора на странноприемницата и радостно ми съобщи:
— Турн, Турн, стенописът е готов и Арунс иска да дойдеш да видиш пръв готовата работа в знак на благодарност за това, че му донесе щастие.
Яхнах кон и първо се спуснах в долчинката, после заизкачвах хълма. Ученикът на Арунс беше седнал зад мен и се държеше здраво за пояса ми. Отначало бързах да се озова при Арунс, но пътят беше толкова красив, че аз несъзнателно възпирах коня и се любувах на гледката. Есенните облаци се разсеяха и слънцето засия ласкаво над главите ни. Стана съвсем топло. Бях обзет от чувството на упоително спокойствие.
— Боговете ни гледат — прошепна ясноокият младеж зад гърба ми. Изведнъж ми се стори, че самият той е пратеник на боговете.
Когато се спуснах в гробницата, видях, че задната стена е изрисувана в светли тонове и цялата сияеше и излъчваше спокойствие и хармония, умиротворение и красота. Арунс не се обърна и не ме поздрави. Той стоеше неподвижно и съзерцаваше произведението си. Не исках да му преча, затова не пророних нито дума.
От сводовете на тавана висяха краищата на надиплената тъкан на разтворена шатра. В нея високо-високо над тленната земя гуляеха боговете и се подпираха на меки възглавнички, разпилени из божествената зала за пиршества. От двете им страни се издигаха два обелиска, украсени с венци от цветя. Много по-ниско от безсмъртните на просто ложе лежеше празнично облечената двойка смъртни — мъж и жена. Около тях стояха юноши и девойки с вдигнати за приветствие ръце. Отляво бе поставен съдът за размесване на виното, прикрепян от прислужница, която също бе вдигнала почтително ръка. Като се вгледах внимателно, забелязах, че подът на шатрата се сливаше със сводовете и краищата й се спускаха сякаш надолу, тъй че се създаваше впечатлението, че тъкмо в центъра на огромната фреска седяха и пируваха безгрижно безсмъртните.
— Пирът на боговете — прошепнах аз и въздъхнах. Тъй ми подсказа сърцето, но земният ми разум не бе достатъчен, за да може да обясни смисъла на нарисуваното.
— Или смъртта на лукумона — уточни Арунс.