![Игрите на Немезида [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/5/9/igrite-na-nemezida-bg-download.jpg)
Игрите на Немезида [bg]
- Автор: Кори Джеймс С. А.
- Серия: Експанзията #5
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-878-7
- Переводчик: Иван Б. Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Игрите на Немезида [bg]». Краткое содержание книги:
„Забележителен разказ за насилие, интриги, амбиции и надежда… Кори неумолимо нагнетява напрежението в тази динамична история за герои и бунтовници, борещи се за свобода. С достатъчно тръпка и неочаквани обрати за три холивудски блокбъстъра, този роман стои чудесно самостоятелно, което улеснява новите читатели, наред със заклетите фенове на поредицата, да се гмурнат в приключението“. „Пъблишърс Уикли“
Лунните станции бяха най-старите обиталища на човечеството извън Земята. Простираха се по лунната повърхност и потъваха под нея. Вградените в стените светлини сияеха в топло жълто и се разливаха по сводестите тавани. Гравитацията — още по-слаба, отколкото на Марс, Церера или Тихо — му се струваше странна и приятна, като кораб, който се носи спокойно, без да бърза за никъде. Почти можеше да забрави, че на по-малко от четиристотин километра над тях продължава да се разиграва трагедия. Почти, но не съвсем.
Еймъс продължи да му разправя за всичко случило се, докато бе долу в кладенеца, и Алекс го слушаше с половин ухо. Детайлите от тази история щяха да бъдат разчепквани в стотици разговори, когато се върнат на кораба и потеглят нанякъде. Не беше важно да разбере всичко сега и познатата интонация на гласа на Еймъс му звучеше като песен, която харесва, а не е слушал отдавна.
На доковете Еймъс се огледа нагоре-надолу по коридорите, докато не зърна някого, когото познаваше, да седи на пластмасов сандък. Отстрани сандъкът бе нашарен със синьо-бели завъртулки, като нарисувани вълни. Жената бе набита, с черни плитчици, тъмнокафява кожа и гипсирана ръка.
— Здрасти, Мъжкарано — поздрави Еймъс.
— Големи човече — кимна жената. Не обърна никакво внимание на Алекс. — Е, това е.
— Благодаря, тогава.
Жената кимна пак и се отдалечи, клатушкането ѝ в ниската гравитация бе малко по-сковано, отколкото на околните. Еймъс нае товарен механобот, хвана сандъка и тръгна към „Роси“. Алекс подтичваше до него.
— Трябва ли да питам какво има вътре? — обади се той.
— Вероятно не — отвърна Еймъс. — Та значи, ето ни на онзи остров, дето са били всички богаташи, преди да духнат нагоре по кладенеца. И корабите кажи-речи ги няма…
„Росинант“ разполагаше с истински хангар, с осигурена атмосфера, не просто място на площадката и тръба до въздушните му шлюзове. Новата външна обшивка бе от титаниева сплав и керамика, а полираният метал и черната боя на корпуса бяха нацвъкани с отбранителни оръдия и сензори. Дулото на монтираното на кила електромагнитно оръдие приличаше на изненадано зяпнала уста на носа на кораба. На изкуствената светлина в хангара съдът изглеждаше не толкова страховито, колкото на нефилтрираната слънчева светлина, но не по-малко красив. Белезите му бяха изчезнали, ала това не го караше да прилича по-малко на себе си. Еймъс откара механобота до задния шлюз и го отвори, без да нарушава бавното, спокойно течение на разказа си. Вътре остави сандъка на палубата, но не включи електромагнитите, които да го залепят за нея. Вместо това се измъкна от механобота и влезе в самия кораб. Машинното, товарният отсек, работилницата. Кърмата винаги бе била царството на Еймъс.
— Значи, тези другите — вдигна вежди Еймъс. — Хората на Джонсън. Те няма да бърникат повече в нещата ми, нали?
— Не — каза Алекс. — „Роси“ отново е наш. Само наш.
— Добре. — Еймъс влезе в товарния отсек.
— Та разправяше за онези камериерки, шофьори и каквито са там — подсети го Алекс. — Значи те повикаха охраната, а после просто смениха страните? Или… искам да кажа, как стана?
— Ами… — Еймъс щракна ключалките на сандъка. — Запознаха ни, нали разбираш?
Капакът се повдигна сам. Алекс отскочи назад, но не прецени правилно гравитацията и залитна. Една тъмнокоса глава се подаде над ръба на сандъка — слабо, призрачно бледо лице с мастиленочерни очи. Сърцето на Алекс утрои пулса си. Клариса Мао, психопатка и убийца, му се усмихна неуверено.
— Здрасти — промълви тя.
Алекс си пое дълбок треперлив дъх.
— Ъъъ. Здрасти?
— Виждаш ли? — каза Еймъс и я тупна по рамото. — Казах ти, че няма да има проблем.
— Трябва да му кажеш — прошепна Алекс. Боби разказваше на Холдън за работата си в помощ на ветераните в Лондрес Нова, така че той не им обръщаше внимание.
— Ще му кажа — увери го Еймъс.
— Трябва да му кажеш веднага. Тя е на кораба ни.
Еймъс сви рамене.
— Тя беше на кораба ни с месеци, когато се връщахме от бавната зона.
— Тогава беше затворничка. Заради всички хора, които бе убила. А сега е на кораба ни съвсем сама.
— Признавам, че това прави ситуацията малко по-различна — съгласи се Еймъс.
— Проблем ли има? — обърна се към тях Холдън. — За какво говорим?
— Една дреболия, за която исках да ти спомена — рече Еймъс. — Може да почака за след като свърши циркът.
Стаята за срещи в охраняемата зона бе в старомоден архитектурен стил: открити аркади и просторни небесносини тавани с непряко осветление и фини геометрични шарки. Всичко в нея бе подчертано изкуствено, нещо като идея за следобеден двор без следобед и без двор. Гласът на Авасарала се разнесе още преди самата тя да се появи, отсечен и нетърпелив. Когато влезе през една от арките, придружена от сериозен, облечен в строг костюм млад мъж, Боби стана. Холдън последва примера ѝ.