Игрите на Немезида [bg]

50.

Алекс

— Велосипед ли?

Еймъс се облегна на бара за закуска.

— Ами да. Те нямат нужда от гориво, не се разболяват. С повечето поправки можеш да се справиш сам. Ако си търсиш постапокалиптичен транспорт, велосипедите са правилният избор.

Алекс сръбна от бирата си. Беше местна, от една кръчма надолу по коридора, с богат аромат на хмел и червеникав цвят.

— Предполагам, никога не съм мислил за това по този начин.

Апартаментът на Луната бе по-голям от стаите им на станция Тихо, но от същия тип. Четири спални, от които се влизаше в широка обща стая. Стенен екран, следващ извивката ѝ, бе настроен да показва идеализиран лунен пейзаж, доста по-фотогеничен от истинския. От време на време анимирано „извънземно“ момиче се подаваше иззад някоя скала, правеше изненадана физиономия и се скриваше бързо. Еймъс предполагаше, че е готино, но би предпочел истински лунен пейзаж.

— Така или иначе, не исках да минавам през Вашингтон. Прекалено много хора, а и ако помпите бяха спрели да работят, щеше да ми се наложи да газя до коленете в мътилка, нали?

— Правилно — каза Алекс.

Холдън бе на „Росинант“. Наоми спеше в стаята си. Спеше много, откакто „Росинант“ ги бе прибрал всичките от вакуума. Медицинската система казваше, че се оправя и че почивката е полезна за нея. Алекс обаче се притесняваше. Не защото тя имаше нужда от сън, а защото може би всъщност нямаше, а само се преструваше. Да е тук с Холдън, Еймъс и Наоми беше огромно облекчение. Искаше му се това да е краят на раздялата им и всичко да се върне по местата си, сякаш нищо не е било.

Но не беше така. Дори докато говореше с Еймъс, на Алекс му се струваше, че долавя леки промени у него. Някаква отнесеност, като че ли през цялото време си мислеше за нещо друго и само се преструваше, че посвещава на Алекс цялото си внимание. Наоми се намираше под медицински грижи още от пристигането им и лекарите не пускаха при нея никого, освен Холдън. Щом Наоми си намираше извинения да стои отделно от тях, това можеше да е много лош знак. Още не знаеха всичко, което е преживяла, как е попаднала при Свободния флот и как е избягала от него, но изглеждаше очевидно, че това е било травма за нея. Затова Алекс се опитваше да се наслаждава на покоя и удоволствието да е отново с екипажа си и пренебрегваше растящата в дълбините на ума му тревога, чувството, че — също като с правителствата, планетите и цялата Слънчева система — нещата тук са се променили.

Ръчният терминал на Еймъс изписука. Той изгълта половин чаша бира и оголи зъби.

— Трябва да свърша нещо.

— Добре — кимна Алекс и изля остатъка от бирата си в мивката. — Къде отиваме?

Еймъс се поколеба, но само за част от секундата.

— На доковете. Има нещо, което трябва да преместя в работилницата си.

— Чудесно — каза Алекс. — Да вървим.