Спомени от лед

Странноприемницата в югоизточния ъгъл на старата улица Дару бе приютила само шепа посетители, повечето гости в града, оказали се сега в капан, като самия Грънтъл. Армиите на Панион, обкръжили крепостните стени, вече от пет дни не бяха предприели нищо. Появили се бяха някакви прашни облаци отвъд хребетите на север, както беше чул капитанът охранник, сигнализирали… нещо. Но това беше преди дни и нищо повече не стана.

Никой не знаеше какво чака септарх Кулпат, макар да гъмжеше от догадки. Нови баржи с тенесковри бяха прехвърлили реката и вече се създаваше впечатлението, че населението на половината империя се е присъединило към селяшката орда.

— При толкоз много — беше подхвърлил някой преди камбана време — за всеки от тях няма да остане и по една мръвка капънски гражданин. — Грънтъл беше като че ли единственият, на когото шегата не му допадна.

Седеше на маса близо до входа, с гръб към грубо боядисаната каса — самата врата бе вдясно от него, а гостната с ниския таван — отпред. Някаква мишка щъкаше по пръстения под между масите, шмугваше се от една сянка в друга, притичваше между обуща и ботуши, изпречили се на пътя й. Грънтъл следеше движенията й с премрежени очи. В кухнята все още можеше да се намери много храна — така поне подсказваше носът му. Това изобилие, знаеше той много добре, нямаше да се задържи, ако обсадата се проточеше.

Погледът му се плъзна по опушената главна греда, изпъната през цялото помещение — там спеше котаракът на странноприемницата, изпружил крака надолу. Само насън ловуваше животинчето, поне за момента.

Мишокът стигна до тезгяха и тръгна покрай него към вратата за кухнята.

Грънтъл отново отпи от разреденото вино — повече вода, отколкото вино след близо седмичната задушаваща хватка на града от панионците. Другите шестима посетители седяха поотделно по масите или се бяха облегнали на тезгяха. От време на време някой казваше нещо неразбрано, на което заговореният отговаряше с мрачно сумтене.

През деня и нощта, както беше забелязал Грънтъл, ханът се пълнеше с два типа хора. Тези, които бяха сега пред очите му, буквално живееха в гостилницата и наблягаха на виното и ейла. Чужденци в Капустан и като че ли без приятели, те все пак бяха успели да създадат някаква общност, за която беше присъща невероятната способност дълго да са заедно, без да правят нищо. Щом се стъмнеше, започваше да се събира другият тип. Шумни, весели, те привличаха уличните курви с парите, които трупаха по масите, без да мислят за утрешния ден. Енергията, бликаща от тях, беше отчаяна — лъжлива градушка върху Гуглата. „Твои сме, кучи сине с кривата коса — сякаш казваха. — Но не и преди съмване!“