Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Обаче се изисква да си цапам коленете пред Сакатия.
— Подобни жестове не се изискват от Върховния крал. Домът на Оковите съществува извън влиянието на Сакатия бог — не е ли очевидно? Той е окован, в края на краищата. Заклещен в един безжизнен къс на отдавна мъртъв лабиринт. Прикован към плътта на Спящата богиня — да, това се оказа единственият му източник на сила, но е ограничен. Разбери, Каллор, сега Сакатият бог хвърля Дома на Оковите в света, оставя го на собствената му съдба. Оцеляването зависи от онези, които поемат титлите му. На някои от тях Сакатият бог може да влияе — макар и не пряко, — но други, като Краля на Върховен дом Окови, трябва да се смятат за свободни.
— Ако е така — изръмжа след дълго мълчание Каллор, — защо ти не си Кралят?
Гетол сведе глава.
— Висока чест ми оказахте, сър. Но съм доволен да си остана Вестителя…
— Заради заблудата, че вестоносецът винаги е щаден, каквито и вести да носи? Никога не си бил умен като брат си, нали? Готос сигурно се смее някъде.
— Готос никога не се смее. Но като знам къде гние сега, аз се смея. Често. Виж, ако трябва да се задържа тук още, за да чакам отговора ти, присъствието ми може да се засече. Наблизо има Тайст Андий…
— Много близо. Да не говорим за Каладън Бруд. Имаш късмет, че Аномандър Рейк си отиде — върна се на Лунния къс, където и да е той…
— Местоположението му трябва да се открие и да се съобщи на Сакатия бог.
Сивокосият воин вдигна вежда.
— Задача за Краля?
— Нима предателството ужилва чувството ти за чест, Каллор?
— Ако го наречеш внезапен стратегически обрат, не жили толкова. Това, което искам в замяна, е една възможност, а Сакатият бог да я уреди както благоволи.
— И какво е естеството на тази възможност, Върховни кралю?
Каллор се усмихна, после лицето му се вкочани.
— Жената… Силвърфокс… Миг на уязвимост, само това искам.
Гетол бавно се поклони.
— Аз съм вашият Вестител, ваше величество, и ще предам желанията ви на Сакатия бог.
— Кажи ми, преди да си тръгнеш. Този трон подходящ ли е за Дома на Оковите, Гетол?
Джагътът огледа нащърбеното, обковано с ръждиво желязо дърво, забеляза пукнатините по него.
— Определено става, ваше величество.
— Марш тогава!
Вестителят отново се поклони, а порталът зад него се разтвори. След миг той пристъпи заднешком и изчезна.
Димът от свещта се завихри след затворения портал, а Каллор вдиша дълбоко и добави още години и години към подновената си сила. Седеше вкочанен… „Ловец, готов да скочи от засадата. Светкавично. Смъртоносно.“
Уискиджак излезе от командната шатра и вдигна очи към звездната шир. Отдавна не се беше чувствал толкова уморен.
Чу зад себе си стъпки и след малко една мека дългопръста длан се отпусна на рамото му. От допира го обляха топли вълни.
— Хубаво би било поне веднъж да чуем добра вест — промълви Корлат.
Той изпъшка.
— Виждам тревогата в очите ти, Уискиджак. Списъкът е дълъг, нали? Твоите Подпалвачи на мостове, Силвърфокс, майка й, а сега — и тази атака на лабиринтите. Вървим напред слепешком. Толкова много неизвестни. Дали Капустан се държи все още, или е паднал? И какво става с Тротс? А Паран? А Бързия Бен?
— Знам го този списък, Корлат.
— Извинявай. Просто споделям тревогите ти.
Той я изгледа.
— Прощавай, но защо? Тази война не е твоя… духове подземни, дори този свят не е твой! Защо се поддаваш на нуждите му? — Въздъхна дълбоко, погледът му отново се върна на нощното небе. — Този въпрос си задавахме често, в началото на кампаниите. Помня, в Леса на Черното псе, как се натъкнахме веднъж на шепа от твоите родственици. Една морантска „проклетия“ ги беше свалила. Отделение от редовните части оглеждаше телата им за плячка. Ругаеха — не можеха да намерят нищо ценно. Няколко стегнати на възли цветни парцалчета, гладко камъче, прости оръжия — все неща, които можеш да намериш на най-скапания пазар във всеки град. — Помълча и продължи: — И помня как се замислих тогава: как са живели тези същества? Какви са били мечтите, стремежите им? Дали ще липсват на близките си? Мхаби веднъж спомена, че ривите са се нагърбили със задачата да погребват падналите Тайст Андий… е, ние направихме същото, в онзи лес. Изгонихме пехотинците. Погребахме мъртвите ви, Корлат. Почетохме душите им по малазанския обичай…
Очите й бяха бездънни.
— Защо? — тихо попита тя.
Уискиджак се намръщи.
— Защо ги погребахме? Дъх на Гуглата! Ние уважаваме враговете си — които и да са те. Но най-вече Тайст Андий. Те пазеха пленниците живи. Грижеха се за ранените. Дори приемаха отстъпленията — нито веднъж не са ни преследвали, след като сме се измъкнали от губеща схватка.