Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Точно тук, в Тарквиния, по време на един от пировете, на който бях поканен, дочух новини за Дионисий. Разказваха, че под негово водачество има цяла пиратска морска флота и че пиратите му се отбиват да си почиват на някакъв малък пустинен остров, като скриват внимателно следите си. Казваха, че както картагенците, тъй и гърците отдавна търсят този остров, но не могат да го открият. Вярваха, че Дионисий действа според тайно съглашение, което сключил с тираните на Сиракуза и Акрагас и че нарочно пречи на морските съдове на етруските и картагенците, но никога не закача гръцки кораби. Затова пък търговските кораби на Картаген винаги трябваше да пътуват охранявани от бойни съдове. Всичко това беше нечувано за морето на тиренците и подобно пиратство ги настройваше срещу гърците.
Тарквиния беше град на художниците, също както Вейи беше град на скулпторите. Освен зографи, които рисуваха стените на къщите или дървените ракли, имаше и по-висше съсловие художници, които рисуваха вътрешните стени на гробниците. Тяхното изкуство се предаваше от баща на син и се смяташе за свещено.
Градът на мъртвите в Тарквиния се намираше на хълм, от който се откриваше гледка към други безкрайни вълнисти възвишения, засадени с маслинови и лаврови гори, с овошки и други полезни растения, и така — чак до брега на морето. Могилите не бяха тъй високи като в Цере, но затова пък бяха много. Вратите на гробниците бяха от бронз или желязо, а пред тях имаше жертвена урна и олтар. В самата гробница се слизаше по стръмни каменни стълби до вътрешното помещение, чиито каменни стени от векове насам бяха винаги украсявани с погребални рисунки.
От свещения хълм се откриваше гледка и към живата Тарквиния, чиито дървени къщи бяха боядисани в светлосиньо, аленочервено, тъмнозелено и черно.
По време на една от разходките обърнах внимание на току-що направена могила, която все още беше с дървена, явно временна врата. Вратата беше отворена и аз надникнах вътре и извиках: дали живописецът би имал нещо против да сляза по стълбите, за да се запозная с работата му. Отговорът долетя до ушите ми във вид на ругатня, подобна на която не бях чувал дори и от устата на най-долните пъдари по време на пътешествията си. Но скоро се появи едно момче — ученикът на художника — с факла в ръка и ме покани да сляза долу.
Спуснах се по стълбите, доста груби и неравни, като се подпирах внимателно с ръка о стената. Видях изображение на морска раковина, сякаш богинята ми даваше знак, че съм на верен път. По такъв начин боговете и по-рано ми бяха напомняли за себе си, сякаш си играеха с мен. Но аз не спирах много-много да обмислям знаменията им. Душата ми се намираше в непрестанно търсене, но аз не го осъзнавах, тъй като тялото ми вървеше по своя си земен път.
Както споменах по-рано, гробницата беше издълбана в скалата. На двете странични стени бяха оформени продълговати лавици, в които явно щяха да бъдат поставени двамата покойника. Художникът бе започнал работата си на тавана на помещението. На него бяха изрисувани кръгове в различни цветове и гирлянди от цветя, чиито листа имаха сърцевидна форма. Към краищата на заобления таван бяха изрисувани квадрати — червени, небесносини, тъмнозелени и черни — това бяха същите цветове, които бях забелязал по къщите из града. Откъм дясната страна работата беше вече завършена. Картината представяше покойниците — мъж и жена. Те се бяха излегнали на ложе за гости, облечени в празнични одежди. На главите им имаше венци от свежи цветя и двамата изглеждаха млади и щастливи. Всеки държеше чаша в едната си ръка, а другата беше вдигната в знак на свещен поздрав. Гледаха се в очите, а под тях плуваха палаво делфини, които подскачаха из вълните на вечността.
Жизнерадостната картина ме развълнува извънредно много и аз дълго стоях пред нея мълчалив, без да имам сили да откъсна очи от стенописа. От лявата страна на гробницата художникът беше набелязал вече фигури на борци, танцьори и хвъргачи на диск. Ученикът му светеше търпеливо с факлата си. В ъгъла на гробницата горяха благовонни треви, които стопляха помещението и потискаха миризмата на влага и прясно смесени бои. Художникът чакаше търпеливо, докато аз разглеждах работата му, след което заговори на гръцки, за да мога аз, чужденецът, да го разбера.
— Е, какво ще кажеш, приятелю? И по-лоши рисунки има из гробниците, не е ли така? Единствено ей този кон никак не ми се удава — трудя се, трудя се, а той все изглежда някак скован. Напуснало ме е вдъхновението, гърлото ми е пресъхнало, а прахта от боите дразни очите ми.