Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Аз пък не мога да понасям тази твоя самомнителност… това твое отвратително майчинско отношение. От къде на къде ти ще ми даваш съвети?

— Все някой трябва да го направи. Имаш нужда от това, Майк — заяви тя и приседна върху бюрото му, така че единият й крак да опира в пода. — Ти щеше да бъдеш голям човек… истински силен… ако умееше да приемаш съвети. Роден си за лидер, но си прекалено импулсивен, прибързан, инат…

— О, за бога, млъкни — извика Долан, блъсна с две ръце по бюрото, изправи се и я изгледа ядосано. — Чудя се защо още не съм ти зашлевил една плесница…

— Навярно защото си разбрал, че съм права — отвърна Майра, без да се стряска от заплахата му.

Долан стисна устни, обърна се рязко и отиде до бюрото й. Грабна коректурите и слезе на долния етаж в производственото отделение, за да ги предаде на Къли — майстора.

— Всичко е наред, Къли, печатайте.

После отиде до входната врата и застана с лице към улицата. Откъм възвишението се зададе трамвай и Долан прикова поглед в предницата му с нездрав интерес — почуди се колко ли ще е силна болката и колко ли време минава, преди да дойде краят…

— Току-що се обади Прескот от „Куриер“ — съобщи му Майра, когато той се върна в редакцията.

— Добре. Здравей, Ед. Кога дойде?

— Преди минута. Паркирах колата на улицата. Извиках ти, когато минавах край теб…

— Така ли? — изненада се Долан.

— Аха. Ти стоеше до входната врата…

— Да, да. Какво става с децата?

— Само с едното. Добре е. Беше вдигнало температура.

Долан седна, набра номера на „Куриер“ и помоли да го свържат с Прескот. От отдела за местна информация му казаха да се обади в стаята на журналистите в Съдебната палата. Долан затвори и набра стаята на журналистите.

— Търся Алън Прескот. Здравей, обажда се Майк Долан… Да… Чакай малко, Алън, това не бива да го публикуваш!… Да… Но не още… Не знам… Може би другата седмица, може би другия месец, може би никога. Затова, разбра ли?… Той ли? Добре, кажи на тоя негодник, че ще му го върна… О, разбира се, разбира се, разбира се, разбира се, разбира се, разбира се, публикувайте каквото си щете, дявол да го вземе… — каза Долан и тръшна слушалката.

Майра и Бишъп го гледаха. Бишъп попита:

— Какво има?

— Нищо… нищо не е станало.

— Кажи де, чух какво говориш, не съм глух. Какво иска Прескот? Какво е това, което е научил, а ти не искаш да излезе във вестника?

— Нищо. Нищо.

— Добре, щом искаш да се държиш така — твоя работа. Но мислех, че сме приятели. Грешката е моя.

Долан не отговори. Седеше, вперил поглед в тях, но не ги виждаше, тъй като очите му блуждаеха.

— Аз мога да ти кажа — обади се Майра. — Нашият откачен нещастник снощи се е оженил.

— Се е?…

— Оженил. — Майра се обърна към Долан: — И хич не ми прави тази слисана физиономия. Лилиан ми се обади сутринта по телефона и ми разказа всичко. Едва се бе сдържала до това време, но вече го е разтръбила навсякъде. При това добре украсено. Известно ми е, че сте взели халки от съдията… а също и това, че си я завел направо вкъщи…