Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Повтаря ми го от време на време. Затова дойдох на среща с теб — за да я вбеся.

— Много си смела — подметна намусено Долан.

— О, не исках да кажа точно това — Лилиан се понаведе към него. — Знаеш какви са чувствата ми към теб, Майк…

— Добре де. Ще се погрижа да не останеш гладна. — Настроението на Долан не се подобри.

Подминаха няколко кръстовища в мълчание.

— Какво точно ти каза Майра за мен? — попита той най-сетне.

— Не помня точно. Нещо, в смисъл че е най-добре да не се въртя около теб.

— Само толкова ли можеш да си спомниш?

— О, каза, че за някои неща си като дете и че си доста влюбчив, падаш си по богати момичета с обществено… абе не помня, един куп глупости, изобщо не съм я слушала…

— Значи такива работи ти е наприказвала, а? — измърмори той.

Подминаха още две пресечки в мълчание.

— Лилиан… искаш ли да се омъжиш?

— Искам.

— Имам предвид да се омъжиш за мен.

— И аз това имам предвид — отвърна тя спокойно.

— Добре… а можем ли да оставим сандвича ти за след сватбата?

— Не можеш да се жениш посред нощ.

— Не мога ли? Ще вдигна от леглото чиновника от общината, за да ни даде разрешителните, а после ще отидем при Палмър. Той е мирови съдия30. Ето кой ще ни ожени…

Лилиан започна да се въодушевява:

— Ами пръстените, Майк?

— Ще вземем назаем. Палмър никога не отказва. Сигурно има някоя и друга фалшива халка под ръка. Но как ще се оправим с парите? Ти имаш ли?

— Имам. Към петнайсет долара.

— Стигат. Тръгваме. — Долан направи завой на сто и осемдесет градуса и се върна към една дрогерия, за да телефонира…