Жените, които го познаваха [bg]

– Защото ми доставя удоволствие да връхлитам като рицар в лъскави доспехи.

Ваня се усмихна и стана. Наведе се и го прегърна.

– Благодаря – прошепна тя.

Той не беше в състояние да отговори. Не искаше. Единственото му желание бе този момент да продължи вечно. За това копнееше. От няколко месеца. От повече време, честно казано. Кога за последно някой му беше показвал искрена симпатия? Елинор, да, но тя беше... Елинор. Той също прегърна Ваня. Държа я в обятията си малко по-дълго, отколкото бе необходимо, но тя, изглежда, нямаше нищо против.

Пак му се усмихна, докато сядаше на стола.

Себастиан бавно изпусна затаения си дъх. Прегръдката беше много болезнена, но си заслужаваше.

– Е, какво ще правиш сега? – попита Ваня.

– Видя ли онази малко позастаряла медицинска сестра, която...

Ваня го сръга. И от това го заболя. Той се запита дали може да направи нещо, без да го заболи.

– Имах предвид работа.

– Не знам.

Ваня кимна и наведе глава, а после го погледна. Очите й бяха изпълнени с искреност.

– Нямам нищо против отново да работя с теб.

– Наистина ли?

– Да.

– Това означава много за мен.

Себастиан продължи да я гледа в очите, надявайки се тя да разбира, че той говори сериозно.

Телефонът й иззвъня. Моментът, ако имаше такъв, отлетя. Ваня извади телефона от джоба си и погледна екранчето.

– Трябва да отговоря.

Тя се извърна от леглото.

– Здравей, татко... Не, в болницата съм. При Себастиан... Да, онзи Себастиан.

Ваня му се усмихна. Себастиан също й се усмихна. Поне се надяваше, че се усмихва. Изпитваше толкова много чувства.

Радост, тъга, гордост, болка.

– Да, бях там – продължи Ваня. – Дълга история. Може ли да ти се обадя по-късно?... Добре. И аз те обичам. – Тя затвори и прибра телефона си. – Обади се татко. Гледал новината за Хинде по интернет.

– Не знае ли какво се случи?

– Не, и се чудя колко да му кажа. Той се тревожи за мен. Искам да го предпазя. И Ана също.

Сигурно се предава по наследство, помисли си Себастиан. Желанието да предпазиш най-близките и най-скъпите си хора от неприятни истини. Както правеше той.

– Ще те оставя да си починеш – каза Ваня и стана. Вдигна стола и го занесе там, където беше.

– Баща ти е късметлия, че те има – рече Себастиан, докато тя беше с гръб към него.

– Аз съм късметлийка, че го имам. Той е най-добрият.

– Сигурен съм.

Ваня се отправи към вратата, сложи ръка на дръжката и спря. Сякаш не искаше да тръгва.

– Е, аз потеглям. Пази се.

– Ти също.

Себастиан я гледа, докато тя излезе. Не гневно. Не след разгорещена размяна на реплики. Не след караница. Той беше взел решение. Каквото и да беше изровил Троле за Валдемар, никога нямаше да го използва. Нямаше дори да прочете документите, за да разбере какво е направил Валдемар. Веднага щом се върнеше вкъщи, щеше да изгори съдържанието на найлоновия плик. Тайната на Валдемар щеше да умре заедно с Троле.

Себастиан се обърна на другата страна. Заболя го. Естествено. Той се загледа през прозореца. Минаваше пет. Слънцето бе изгряло от половин час и още не беше горещо, но денят щеше да бъде хубав.