![Жените, които го познаваха [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/6/3/0/8/zhenite-koito-go-poznavaha-bg-download.jpg)
Жените, които го познаваха [bg]
- Автор: Русенфельдт Ханс, Юрт Микаэль
- Серия: Себастиан Бергман (bg) #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543893713
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жените, които го познаваха [bg]». Краткое содержание книги:
Хинде седна върху краката й и завърза ръцете й зад гърба с найлонов чорап. Провери внимателно възела. Сякаш забави движенията си сега, когато тя лежеше по корем, готова за следващия етап. Той стана и се изправи до ръба на леглото. Хвана левия й крак и разтвори краката й широко, а после завърза глезена й за леглото с друг чорап. Направи същото с десния й глезен и след това сряза кабелната стяжка. Доволен от работата си, отново се приближи до кутията и извади няколко неща в определен ред. Ваня ги позна. Запасите му от храна и напитката. Хинде излезе. Вероятно се бе отправил към някакъв малък килер, който се заключва.
Ваня започна да надига нощницата нагоре по бедрата си, за да вземе металната пружина.
Надяваше се, че Хинде ще се забави. Нуждаеше се от време.
Черният път, по който караше Себастиан, беше обрасъл с трева и рядко използван. Криволичеше и се извиваше през гората, която след малко отстъпи пред открити полета от двете страни. На известно разстояние той видя къща. Халогенните фарове осветяваха високите треви пред колата и Себастиан имаше чувството, че кара през море от сухи жълти водорасли. Светлината се отразяваше в очите му и му беше трудно да види нещо друго освен тъмните очертания на къщата.
Той скоро стигна до ограда около импровизирано обръщало. Спря, изключи двигателя, слезе от колата и зачака очите му да привикнат с тъмнината. Втренчи се в къщата. Изглеждаше необитаема. Не се забелязваха светлини.
Себастиан внимателно се прехвърли през оградата. Сградата, която застрашително се извисяваше на фона на нощното небе, сега се виждаше много по-ясно. Намираше се на стотина метра от него. Беше голяма, но неприветлива. Лунната светлина хвърляше синкав отблясък върху керемидите на покрива и фасадата и след малко той видя черните дупки на местата на прозорците. Себастиан тръгна. Стори му се, че съзря слабата мъждукаща светлина на свещ, сякаш мракът вътре изведнъж придобиваше оранжев оттенък от време на време и бледи, почти незабележими сенки пробягваха по первазите на прозорците и стените. Сега знаеше, че е на правилното място.
Той продължи да върви.
Високите треви шумоляха с всяка стъпка, която Себастиан правеше към съдбата си.
Ако извадеше късмет, щеше да успее да изтъргува своя живот срещу нейния.
Ако не му провървеше, и той, и Ваня щяха да се простят с живота си тази вечер.
Ваня беше успяла да надигне нощницата и да извие гръб достатъчно, за да вмъкне завързаните си ръце между бедрата и да хване пружината, която сега отново беше скрита в дясната й ръка. Можеше да среже найлоновия чорап само когато Хинде не беше в стаята, а това не се случваше достатъчно често. Той беше излязъл за малко да запали свещи, но през повечето време беше в стаята. Изглежда чакаше някого. Сякаш ритуалът, който беше толкова важен в началото, сега беше от второстепенно значение. Хинде постоянно крачеше напред-назад и се ослушваше.
Ваня имаше чувството, че вече не е главната героиня. Че лежи там по друга причина. Това обаче нямаше значение за нея. Тя усещаше острата пружина в дланта си и чакаше Хинде да излезе отново, за да продължи. Засега усилията й не бяха довели до осезаеми резултати. Ръцете й все още бяха завързани стегнато и започваха да изстиват и да се схващат поради ограничения приток на кръв. Най-много се тревожеше, че мускулите й се уморяват. Въпросът беше колко дълго ще издържи.
Дано Хинде по-скоро излезе от стаята.
Той обаче стоеше там. Абсолютно неподвижно.
Себастиан надникна през счупения прозорец до предната врата и видя помещение, което някога явно е било кухнята. Беше мръсна и стените бяха изрисувани с графити. Някой беше изкъртил умивалника. В ъгъла имаше стара печка за дърва от началото на миналия век, озарена от лунната светлина. Себастиан забеляза слабата светлина на свещ, вероятно от съседната стая. Заслуша се напрегнато, но не чу нищо. Приближи се до вратата, която беше открехната. Земята пред него бе осеяна със счупени стъкла. Той изправи рамене.
Време беше да извести присъствието си.
Вратата тихо изскърца, когато я отвори и влезе в тъмния тесен коридор.
– Едвард, тук съм – извика Себастиан и спря, за да чака реакция. Нищо. Къщата остана тиха като досега.