Жените, които го познаваха [bg]

Себастиан го погледна. Нямаше накъде да бяга и се подготви за неизбежното. Той видя, че острието на ножа проблесна във въздуха, и почувства страшна болка в корема. Хинде извади ножа и го вдигна отново. Този път се прицели по-високо.

– По едно наръгване за всяка година, която прекарах в, Льовхага“. Останаха само дванайсет.

Себастиан започваше да губи съзнание, но се бореше да остане буден, дори успя да изрече отговор:

– Ваня е в безопасност – усмихна се той.

Хинде явно се вбеси и отново вдигна ножа.

И тогава Себастиан изведнъж я видя. Тя изскочи отнякъде. Държеше нещо в ръката си.

Ваня трябваше да е избягала. Тя не трябваше да е тук.

Не.

Хинде усети движението зад гърба си в последната секунда и се завъртя. Видя електрошоковия пистолет в ръката й и успя да се наведе, преди Ваня да го доближи до него. Обърна ножа и й нанесе силен удар по главата с дръжката. Ваня изпусна пистолета и се строполи на пода. Хинде се хвърли върху нея. Тя го блъсна, но той пак я удари. И след това спря, погледна отпуснатото й тяло и се усмихна на Себастиан.

– Ето това наричам любов. Тя се върна.

Себастиан запълзя към тях с последни сили. Ризата и панталонът му бяха облени в кръв. Влачеше крака си в кръв.

– Не го прави. Недей.

Лицето на Хинде сияеше от задоволство.

– Трябва да ми простиш, но ще пристъпя направо към финала. – Той погледна Ваня, сграбчи я за косата и дръпна назад главата й, оголвайки гърлото й. – Гледай внимателно, Себастиан. Това е последното, което ще видиш.

Себастиан вече не чувстваше болката. Не чувстваше нищо. Пълзеше ли, пълзеше, но сякаш изминаваше милиметри.

Всеки момент всичко щеше да свърши.

Хинде вдигна ножа и в същия миг от вратата се чу глас.

На Себастиан му се стори, че на прага стои Били.

Били. Какво правеше той тук?

Себастиан чу изстрел и видя, че Хинде падна по гръб.

И после пред очите му се спусна мрак.