Ловците

— Защо ми се струва, че не ми казвате какъв е проблемът, господин президент?

— Въпросът е строго секретен, Марк. Точно сега…

— Разбирам, господин президент.

— Благодаря, Марк. Ще се чуем.

Президентът се пресегна и натисна копче, за да прекъсне връзката.

— Когато инспектор Дохърти пристигне при теб, Чарлс — продължи президентът, — му разкажи за указа и след това го изпрати при Кастило.

— Не мога, господин президент — отвърна Монтвейл.

Президентът не бе сред хората, които проявяват търпение, когато някой оспорва заповедите им.

— Защо да не можеш? — повиши той глас.

— Господине, единствено вие двамата с подполковник Кастило имате право да обсъждате указа.

Президентът остана загледан в него за момент, след това кимна.

— Прав си. Забравих. Добре. Тогава, щом инспектор Дохърти се появи утре, му предай заповедта ми да не разказва на директор Шмит или на когото и да е друг от ФБР, за онова, което е научил по време на работата си в Звеното. След това го изпрати при Кастило, а той ще му разкаже за указа.

— Разбира се, господине, щом така преценявате.

— Точно така — отвърна президентът.

„Виж ти, помисли си Кастило и едва сдържа усмивката си. Край на надеждите ти да разправяш, на когото прецениш за указа, нали така, господин посланик?

Я чакай малко. Ти пък защо злорадстваш, надувко? Монтвейл току-що ти покри задника“.

— Като се замисля — продължи президентът и Чарли реши, че е променил мнението си, — това е чудесен начин да се оправим с експертите. Ако Кастило реши, че му трябва друг експерт — от Националната агенция по разузнаване например или от Държавния департамент, или от Вътрешна безопасност — ще ги пускаме на вас или на съответния секретар, който ще им предава заповедите ми и ще ги праща при Кастило. Така той ще може да получи каквото му е необходимо от тях, без да се налага да им казва каквото и да било за указа. Освен това той ще бъде единственият, който има право да взема подобно решение.