Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Чарли — повтори президентът. — Искам да чуя всичко, което прецениш, че има връзка с указа и изпълнението на мисията. Аз ще преценя дали е важно или не.
— Слушам, господине — отвърна веднага Чарли и в същия момент прецени, че няма да споменава за разговора с Монтвейл в Армейския клуб.
— Господине, заминах за Париж… — започна той и веднага забеляза облекчението по лицето на Монтвейл.
— Доста си поскитал — отбеляза президентът петнайсет минути по-късно, когато Кастило приключи разказа си. — Сигурно си изтощен.
— Малко съм уморен, господине.
— Обобщи, Чарли. Какво е положението?
— Знаем много повече, господин президент, отколкото преди седмица — например, че е участвал кубинец, че има някаква връзка с КГБ — но не мога да обясня каква е връзката между тези факти.
Президентът се обърна към държавния секретар.
— Какво ще кажеш за кубинеца, Натали?
— Ако не беше идентифициран, нямаше да повярвам, господин президент. И сега ми е трудно да повярвам. Просто не знам.
— Можем ли да натрием носа на Кастро с този факт? Сега ли да го направим, или по-късно?
— Ако кубинците са го изпратили в Уругвай — а това не е сигурно, по-точно казано, не разполагаме с доказателства — те сигурно знаят, че е мъртъв — обясни държавният секретар. — А няма никакъв смисъл да се опитваме да натрием носовете на кубинците, господине. Дори да положим трупа на този човек върху бюрото на Кофи Анан, кубинците ще отрекат да го познават, а делегатът от Венецуела ще подготви резолюция, в която ще ни заклейми, че уронваме престижа на ООН.
По изражението на президента стана ясно какво е отношението му към генералния секретар на Обединените нации и самата организация.
— Значи си измиха ръцете и повече не искат и да знаят за Лоримър? — попита той.
— Точно така, господине — потвърди секретар Кохън. — Един от подчинените на Анан пусна изявление, в което уж искрено съжалявали за смъртта на господин Лоримър, но — поканихме ги, разбира се — те дори няма да изпратят човек на погребението.
— Какво смяташ да правиш, Чарли? — попита президентът.
— Утре сутринта, господине, ще събера всичката информация, с която разполагам — всички факти, събирани откъде ли не, и тук, и в Буенос Айрес — и ще се опитам да открия някаква логика и последователност.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита президентът. — Какво ще ти бъде необходимо?
Преди още Кастило да отговори, посланик Монтвейл се намеси:
— В тази връзка, господин президент, ще позвъня лично на директора на Централното разузнаване Пауъл и ще му кажа да даде на господин Дешамп всичко, което подполковник Кастило поиска.
— Това представителят на ЦРУ в Париж ли беше?
— Да, господин президент.
— Защо ще звъниш лично на Пауъл? Нали вече наредих на ЦРУ — и на останалите — да осигуряват на Чарли всичко, което поиска. А сега Дешамп работи за Чарли, ако правилно съм разбрал.
— В Ленгли обичат господин Дешамп точно толкова, колкото и подполковник Кастило, господин президент. Освен това вие не уведомихте ЦРУ — нито пък останалите, включително и ФБР — за указа. Затова реших, че ако позвъня лично, ще бъде по-добре.
Президентът погледна замислен Монтвейл, след това извърна очи към Кастило.
— Доколкото ми е известно, и Чарли няма да го обявят за най-обичания човек в сградата на Дж. Едгар Хувър, нали? — попита президентът и се замисли. — Нека и аз да дам своя принос.
Той се приближи до бюрото, натисна няколко копчета на телефона и без да вдига слушалката, се отпусна назад на кожения стол с висока облегалка.
— Слушам, господин президент — чуха всички гласа на телефониста по говорителя.
— Свържете ме с Марк Шмит, ако обичате — помоли президентът.
След по-малко от двайсет секунди се разнесе гласът на директора на Федералното бюро за разследване.
— Добър ден, господин президент.
Президентът мина направо на въпроса, без да губи време с излишни любезности.
— Марк, трябва ми добър старши агент от ФБР — заяви той.
— Не ни липсват такива, господин президент. Може ли да попитам защо?
— Трябва ми човек, който се оправя блестящо във всякакви заплетени ситуации, Марк. Човекът трябва да умее да навързва на пръв поглед разпилени факти. Като се замисля, трябва да е човек, който има пряк контакт с теб, за да може да ти позвъни винаги, когато има нужда от нещо.
— Инспектор Джак Дохърти отговаря на всички критерии, господин президент. Ще ми бъде от полза, ако знам за какво става въпрос.
— Вече ти казах, Марк. Трябва ми помощ, за да сглобя един пъзел. За мен въпросът е много важен, ако този отговор не те устройва, жалко. Искам човекът да бъде в кабинета на посланик Монтвейл до девет утре сутринта. Ще работи за него за неопределен период от време — докато пъзелът бъде завършен. Монтвейл ще му съобщи, че няма право да споделя с никого — с абсолютно никого — факти около пъзела. Няма да е зле и ти да му го кажеш, преди да го изпратиш на посланика.