Танц с дракони

Давос

В сумрака на Вълчата бърлога Давос Държеливия усети, че тази сутрин нещо не е наред.

Събудиха го гласове. Той пристъпи до вратата на килията, но дървото беше много дебело и не можа да различи думите. Утрото бе дошло, но не и кашата, която Гарт му носеше всяка сутрин за закуска. Това го притесни. Всички дни бяха общо взето едни и същи във Вълчата бърлога, а всяка промяна обикновено беше към по-лошо. „Може това да е денят, в който ще умра. Гарт може би седи с бруса сега, за да наточи Лейди Лу.“ „Отведи това същество във Вълчата бърлога и му отсечи главата и ръцете — бе заповядал дебелият лорд. — Няма да мога да изям и една хапка, докато не видя главата на този контрабандист набучена на кол, с глава лук, натикана между лъжливите му зъби.“ Всяка нощ Давос заспиваше с тези думи в главата и всяка сутрин се будеше с тях. А за да не забрави, Гарт винаги с удоволствие му го напомняше. „Мъртвец“, беше името му за Давос. Когато дойдеше сутрин, винаги казваше: „Ето, каша за мъртвеца.“ А вечер: „Духни свещта, мъртвец.“

Веднъж Гарт донесе дамите си, за да ги представи на мъртвеца.

— Курвата не хваща много окото — рече той, като погали пръчка студено черно желязо, — но когато я нагрея до червено и я пусна да ти докосне патката, ще ревеш за майка си. А това е Лейди Лу. Тя ще ти вземе главата и ръцете, щом лорд Виман нареди.

Давос никога не беше виждал по-голяма брадва от Лейди Лу, нито с по-остър ръб. Според другите тъмничари Гарт прекарваше дните си, като я точеше. „Няма да моля за милост“, беше решил твърдо Давос. Щеше да отиде на смърт като рицар, като помоли само да вземат главата му преди ръцете. Дори Гарт не можеше да е толкова жесток, че да му откаже това, надяваше се.

Звуците зад вратата бяха смътни и приглушени. Давос отлепи ухо от нея и закрачи из килията. Като за килия беше голяма и странно удобна. Подозираше, че може да е била някога спалня за малко лордче. Беше три пъти по-широка от капитанската му каюта на „Черната Беса“ и дори по-голяма от каютата, на която се радваше Саладор Саан на своя „Валириан“. Макар единственият ѝ прозорец да беше зазидан с тухли, в едната стена имаше взидано огнище, достатъчно голямо да побере котел, и имаше дори нужник в единия ъгъл. Подът беше от изкорубени дъски, а постелята миришеше на мухъл, но тези неудобства бяха нищожни в сравнение с онова, което бе очаквал.

Храната също бе изненада. Вместо овесената каша, мухлясалия хляб и гнилото месо, обичайното ядене в тъмница, пазачите му носеха прясно уловена риба, хляб, още топъл от пещта, овнешко с подправки, ряпа, моркови и дори раци. Гарт не беше много доволен от това.

— Мъртвите не трябва да ядат по-добре от живите — негодуваше той.

Давос имаше и кожи, за да се завива нощем, дърва за огъня, чисти дрехи, лоена свещ. Когато помоли за хартия, перо и мастило, Тери му ги донесе на другия ден. Когато помоли за книга, за да се разсейва, Тери се върна със „Седемлъчата звезда“.

Въпреки всичките удобства обаче килията си оставаше килия. Стените ѝ бяха от здрав камък, толкова дебели, че нищо не можеше да чуе от външния свят. Вратата беше дъб и желязо и пазачите я държаха залостена. Тежки железни букаи висяха от тавана и чакаха деня, в който лорд Мандърли щеше да реши да го окове и да го даде на Курвата. „Днес може да е този ден. Следващия път, когато Гарт отвори вратата, може да не е за да ми донесе каша.“