Врагът на Господа
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-227-х
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Врагът на Господа». Краткое содержание книги:
— Луд за връзване — вметна весело Кунеглас.
Артур отвърна с вяла усмивка, после свъси вежди да събере мислите си.
— Нямам кой знае какво желание да направя това — възропта тихо той, мрачният му глас прокънтя във влажното помещение, — но ще предложа на съвета на Думнония да управлява вместо Мордред.
— Браво! — викна Кълхуч. Артур му направи знак да замълчи.
— Досега се надявах — каза Артур, — че Мордред ще се научи да поема отговорност, но той не можа да се научи. Не ме интересува, че е искал смъртта ми, но съм загрижен затова, че загуби кралството си. Наруши клетвата, която положи при провъзгласяването си за крал и вече се съмнявам, че той е в състояние да изпълнява тази клетва — Артур замълча и сиурно много от нас си помислиха колко време му трябваше да разбере нещо, което за всички нас изглеждаше толкова очевидно. Години наред упорито отказваше да признае неспособността на Мордред да управлява. Едва сега погледна истината в очите, когато Мордред загуби кралството си и, което в очите на Артур бе по-лошо, не успя да защити поданиците си. По главата му капеше вода, но Артур като че ли не забелязваше.
— Мерлин ми разправя — каза той с меланхоличен глас, — че Мордред е обсебен от зъл дух. Не съм сведущ в тези работи, но тъй като мнението на Мерлин ми изглежда вероятно, аз ще предложа, ако съветът се съгласи, след възстановяването на Мордред на престола да му отдадем всички почести, каквито се полагат на краля. Той ще може да живее в Зимния дворец, да ходи на лов, да се храни като крал, да задоволява всичките си апетити в рамките на закона, но няма да управлява. Предлагам да му дадем всички привилегии, но да не му поверяваме нито едно от задълженията на неговия ранг.
Ние нададохме радостни възгласи. Колко доволни бяхме. Сега като че ли имаше защо да се сражаваме. Не за Мордред, за тази нещастна крастава жаба, а за Артур, защото всички знаехме какво означаваха неговите красиви приказки за съвета, който щял да управлява Думнония вместо Мордред. Те означаваха, че действителният крал на Думнония ще бъде Артур, а за това си струваше да тръгнем на война. Радвахме се, защото сега вече имаше достойна цел, за която да се сражаваме и да умираме.
Артур избра двадесет от най-добрите си конници и настоя и аз да избера двадесет от моите най-храбри копиеносци за мисията ни при Аел.
— Трябва да направим силно впечатление на баща ти — каза ми той, — а човек не може да впечатли някого, ако пристигне със осакатени и застаряващи копиеносци. Ще вземем най-добрите си воини.
Настоя също така с нас да дойде и Нимю. Предпочиташе да вземем Мерлин, но друидът заяви, че е твърде стар за такова дълго пътуване и предложи Нимю да тръгне вместо него.
Оставихме Мордред под охраната на копиеносците от Гуент. Мордред знаеше за намеренията на Артур по отношение на себе си, но в Глевум той нямаше съюзници, нито пък имаше смелост в загнилата му душа да се противопостави на Артур, но затова пък му остана удовлетворението да наблюдава удушването на Лайгесак на площада. След тази бавна смърт Мордред се изправи на терасата на голямата зала и измърмори някаква реч, в която заплаши със същата съдба всички други предатели в Думнония, после мрачно се оттегли в покоите си. Ние последвахме Кълхуч на изток. Кълхуч бе тръгнал да подкрепи Сеграмор в щурма срещу обсадата на Кориниум и всички се надявахме, че ще успеят да спасят града.
Двамата с Артур минахме през красивата и богата източна провинция на Гуент. Тук имаше разкошни вили, огромни стопанства и големи богатства, натрупани главно благодарение на овцете, които пасяха по заоблените хълмове. Вървяхме под два флага — мечката на Артур и моята собствена звезда — и гледахме да сме далеч на север от думнонската граница, та съобщенията за нашето придвижване да убеждават Ланселот, че Артур не заплашва неговия откраднат трон. Нимю беше с нас. Мерлин бе успял някак си да я накара да се измие и да намери хубави чисти дрехи. След това решил, че никога няма да може да разреши сплъстената й коса и в отчаянието си я отрязъл ниско и изгорил мръсните кичури. Късата коса й отиваше. Тя отново беше с превръзка на окото си, носеше жезъл и това бе единственият й багаж. Вървеше боса и без никакво желание, беше дошла само, защото Мерлин настоя, но тя беше убедена, че за нея това е чиста загуба на време.