Врагът на Господа

— Не исках да кажа това — завъртя глава Артур. — Мислил ли си някога за брака въобще? — попита той и този път наблегна на „брака“

— Не, господарю. Всъщност не.

— Не обичаш да размишляваш залудо, а Дерфел — подразни ме той. — Когато умра — замечтано каза той, — мисля, че искам да бъда погребан по християнски.

— Защо? — попитах ужасен и докоснах плетената си ризница, та желязото да ни пази от злото.

— Защото за вечни времена ще лежа до моята Гуинивиър — обясни той, — тя и аз, заедно, в един гроб.

Спомних си за плътта на Норуена, виснала от жълтите й кости, и сбърчих нос.

— В Отвъдния свят ще бъдеш с нея, господарю.

— Душите ни — да — съгласи се той, — и телата ни от сенки ще бъдат там, но защо и земните ни тела да не лежат ръка за ръка.

Аз поклатих глава.

— По-добре да те изгорят, освен ако не искаш душата ти да броди изгубена из Британия.

— Може би си прав — каза той безгрижно. Беше легнал по корем, скрит сред високата метличина. И двамата бяхме без ризници. Щяхме да ги облечем на смрачаване преди да изскочим от тъмнината, за да избием хората на Ланселот.

— Какво ви прави щастливи вас със Сийнуин? — попита ме Артур. Не се беше бръснал откакто напуснахме Глевум и наболата му брада бе сива.

— Приятелството — отговорих аз. Той се намръщи.

— Само това ли?

Замислих се. В далечината се виждаха първите роби, тръгнали да косят тревата за сено. Сърповете им проблясваха, уловили лъчите на сутрешното слънце. Момченца тичаха насам-натам из зеленчуковите градини, за да пъдят сойките от граховите лехи, от редовете с цариградско и френско грозде и с ягоди, а наблизо сред плетеницата от розови грамофончета шумно се караха няколко сипки. Това място сякаш изобщо не бе докоснато от смутовете на християнски бунт, всъщност изглеждаше направо невъзможно Думнония да е във война.

— Все още ми се свива под лъжичката, когато я погледна — признах аз.

— А това е то, нали? — възкликна той въодушевено. — Трепване под лъжичката! Сърцето ти забързва.

— Любов — сухо заключих аз.

— Щастливи сме ние с теб — усмихна се той. — Приятелство, любов, а има и още нещо. Това, което ирландците наричат „анмчара“, ще рече приятелска душа. С кой друг би искал да говориш в края на деня? Обичам вечерите, в които можем просто да поседим и да поговорим, докато слънцето залязва, а към свещите прииждат нощни пеперуди.

— А ние говорим за децата — казах аз и ми се прииска да не го бях казвал, — и за караниците между слугите и дали кривогледата робиня от кухнята отново е бременна, чудим се кой пак е счупил куката за над огнището и дали трябва да поправим сламения покрив или ще изтрае още една година и се опитваме да решим какво да правим със старото куче, което не може да върви повече и какво ли ще бъде новото оправдание на Кадел, за да иска намаление на рентата, обсъждаме дали ленът е киснал достатъчно и дали да натъркаме вимето на кравата с млечка, за да се пълни повече. Затова си говорим.