Врагът на Господа

— Кой? — попита Артур, после внезапно замръзна. — Виж! — развълнувано рече той. — Виж.

Надигнах глава да погледна над цъфналия зелен параван и видях Гуинивиър. Дори от четвърт миля разстояние не можех да я сбъркам, защото червената й коса се спускаше в непокорен водопад по гърба на дългата й синя рокля. Вървеше в по-близката до нас галерия и бе тръгнала към малкия павилион в другия край откъм морето. Зад нея вървяха три слугини с двете й хрътки. Стражите отстъпиха встрани и се поклониха, когато тя мина покрай тях. В павилиона Гуинивиър седна до каменната маса и трите слугини й сервираха закуската.

— Ще яде плодове — каза влюбено Артур. — През лятото не яде нищо друго сутрин. — Той се усмихна. — Ако знаеше само колко съм близо!

— Довечера ще бъдеш с нея, господарю — уверих го аз. Той кимна.

— Поне се отнасят добре с нея.

— Ланселот се страхува прекалено много от теб, за да си позволи да се отнасят зле с нея.

След няколко секунди в галерията се появиха Динас и Лавейн. Те носеха своите бели друидски дрехи. Щом ги видях, докоснах дръжката на Хюелбейн и обещах на душата на дъщеря ми, че писъците на нейните убийци ще накарат целия Отвъден свят да се затресе от страх. Двамата друиди стигнаха до павилиона, поклониха се на Гуинивиър и седнаха на масата. Малко по-късно Гуидър пристигна тичешком. Видяхме как Гуинивиър разроши косата му, после го повери на грижите на една слугиня.

— Той е добро момче — каза сърдечно Артур. — Не се лъжа. Не е като Амхар и Лохолт. С тях се провалих, нали?

— Те са още млади, господарю.

— Но сега служат на моя враг — смръщи вежди той. — Какво да правя с тях?

Кълхуч без съмнение щеше да го посъветва да ги убие, но аз само свих рамене.

— Прати ги в изгнание.

Можеха да станат от ония нещастни мъже, които скитат без господар и продават мечовете си на тоя или оня, докато ги убият в някоя незнайна битка срещу сакси, ирландци или скоти.

В галерията се появиха и други жени. Някои бяха прислужнички, други придворни дами на Гуинивиър. Моята стара любов, Люнет, сигурно бе една от тези десетина жени — довереници на Гуинивиър и жрици на нейната Богиня.

По някое време съм заспал, свил глава в ръцете си, под топлите лъчи на лятното слънце. Когато се събудих, установих, че Артур го няма, а Исса се бе върнал.

— Лорд Артур се върна при копиеносците, господарю — каза ми той. Аз се прозинах.

— Ти какво видя?

— Още шест души. Всичките сакси.

— От саксите на Ланселот ли?

Той кимна.

— Всичките са в голямата градина, господарю. Но само шестимата. Видяхме общо осемнадесет копиеносци, през нощта може би дежурят и други, но дори и така да е, в двореца няма повече от тридесет копиеносци.