Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
Кастило се изсмя.
— Освен това, Чарли, ще ти отговоря на въпроса, преди да си го задал. Представителят на „Сиско“ не задава въпроси, а аз не му давам обяснения.
— Алекс, ти си значително по-умен, отколкото изглеждаш — отбеляза Кастило.
— Кажи сега какво разбра от агента на ФБР в Монтевидео.
Кастило не отговори на въпроса, вместо това зададе друг.
— В колко ще дойде посланик Силвио?
— Нямах представа колко бързо ще успеете да пристигнете, затова му казах да е тук в три. Всички ще дойдат в три. Нали става?
— Няма проблем — отвърна Чарли. — Трябва да свърша една работа. Ще се върна до три. Докато ме няма, Тони и Джак ще ти разкажат какво стана с онзи гадняр в Монтевидео.
— А пък аз си мислех, че може да се сприятелите — въздъхна Дарби.
— Няма такава опасност. Ще ми трябват карти, топографски карти, на провинция Такуарембо, Уругвай. Колкото по-подробни, толкова по-добре. И терена, и най-близките пътища.
— Защо ми се струва, че имаш намерение да пътуваш с хеликоптер?
Кастило не отговори и на този въпрос.
— За да си свърша работата, ще ми трябва автомобил, само да не е с дипломатически номера.
— Домакинът има джип мерцедес и ми го дава от време на време. Има и шофьор.
— Шофьорът не ми трябва — отвърна Кастило. — Само джипът.
Прислужницата се върна. Буташе количка със сребърен сервиз за кафе.
— Докато си изпиеш кафето, ще донеса ключовете от „Мерцедеса“.
— Нямам време за кафе, Алекс — заяви Чарли и се изправи.
(ДВЕ)
Кънтри клуб „Буена Виста“
Пилар, провинция Буенос Айрес, Аржентина
13:45, 29 юли 2005
Кастило наби спирачки пред тежката бариера в жълто и черно и след няколко опита най-сетне откри с кое копче се сваля прозорецът.
Човекът от охраната го наблюдаваше, без да каже и дума.
— Искам да се видя с господин Певснер.
— Съжалявам, господине. Тук няма човек с такова име.
— Хвани телефона веднага и кажи на господин Певснер, че приятелят му от Виена е дошъл да го види.
Охранителят отвори уста.
— Хващай телефона и му кажи, че приятелят му от Виена с дошъл — повтори Кастило. — Не те моля, действай.
Човекът го зяпна, след това нареди:
— Паркирайте, ако обичате, отсреща, господине. — Той посочи паркинг за три коли.
Едва сега Кастило забеляза втора тежка бариера, през която нямаше да успее да мине нито един натрапник, а ако някой все пак се промушеше, го очакваха ленти с шипове на алеята. Човекът от охраната изчака Кастило да паркира „Мерцедеса“ и чак тогава се върна в кабинката, а колегата му излезе навън, скръсти ръце на гърдите и зяпна втренчено колата.
Кастило слезе, махна с ръка на охранителя и му се усмихна, което доста обърка човека. Чарли извади пурета и я запали.
Пет минути по-късно „Мерцедес ML350“, същият като на Кастило, изфуча навън, направи обратен завой и спря до Чарли. Той го огледа внимателно, ала прозорците бяха толкова тъмни, че едва когато вратата се отвори, Чарли видя шофьора и го позна.
„Нямам никакво време да преценя — дори да предположа — какво, по дяволите, търси той тук.“
— Алфредо! На това му се казва приятна изненада! — възкликна Кастило. — Не очаквах да те видя тук.
— Господин Певснер нямаше представа, че ще се отбиеш, Карл — заяви направо полковник Алфредо Мунц. — Трябваше да се обадиш.
— Ще му се извиня за тази груба проява на невъзпитание.
— Знам, че ще ти се зарадва. Би ли ме последвал, ако обичаш?
— Ти откъде знаеш, че ще ми се зарадва?
— Защото, когато те видях да димиш с пуретата, му се обадих и му казах кой е приятелят от Виена, а той каза: „Страхотно. Много ми се искаше да поговоря с него.“ — обясни Мунц, нареди на охраната да вдигне бариерата и се качи в „Мерцедеса“. Докато Кастило се настани зад волана на своя джип, и двете бариери бяха вдигнати.
Александър Певснер беше в бричове за езда, ботуши и дебело вълнено червено поло. Стоеше на верандата на къщата в очакване на госта.
— Чарли, много се радвам да те видя! — възкликна той и го прегърна, както бе традицията в Аржентина.
— Как си, Алекс?
— Ако беше казал на охраната кой си, щях да ги накарам да те пуснат — обясни той. — Чух само „приятел от Виена“, а там имам доста приятели.
— Ясно — отвърна Кастило. — Да не би да си помисли, че става въпрос за Анри Душон, който като по чудо се е надигнал от мъртвите?
— Кой? Нямам представа за кого говориш, приятелю.
— Както кажеш — усмихна се Кастило.
— Влизай, ще пийнем по чаша вино… Обядвал ли си? Да ти предложа ли нещо за хапване?