Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
— Чарли! — разсмя се Певснер. — Каква образна картина! За съжаление, не мога да ти позволя да го направиш.
— Не съм дошъл, за да искам разрешение от теб, Алекс. Искам само да взема хеликоптера ти назаем за ден, максимум два.
— Ти май не слушаш какво ти говоря, Чарли. Не мога да позволя подобно нещо. Ще изгубя прекалено много, ако славейчето вземе че пропее.
— Ти също не ме слушаш, Алекс. Май наистина забравяш онова, което ти казвам.
— Не искам да ставам неприятен, Чарли. Много те харесвам и ти го знаеш. Ще ми бъде мъчно, ако…
— Чакай да ти кажа как стоят нещата, Алекс.
— Добре, приятелю, кажи ми как стоят нещата.
— В момента никой не те търси и никой не те следи, защото отидох при президента и го накарах да прекрати всички подобни мисии. Доколкото ми е известно, а съм сигурен, че не греша, единствената връзка, която имаш с „Петрол срещу храни“, е да превозваш стоки със самолетите си. Не си купувал аспирин по за десет долара кутийката, за да го продаваш в Ирак на цена от десет хиляди, а след това да предаваш половината от печалбата на Саддам. Нищо подобно. Дотук съм прав, нали?
Певснер кимна едва забележимо.
— Аз съм бизнесмен, Чарли. Ако хората искат да пренеса даден товар, няма проблем.
— Разбирам. Само че имаме уговорка. Ти няма да нарушаваш американските закони, а ние няма да те търсим. Проблемът е, че ти се каниш да нарушиш американски закон.
— И кой е този закон?
— Възпрепятстваш официално разследване.
Певснер се усмихна.
— Нали не се опитваш да ми кажеш, че ще ме обвинят в подобно нещо? Стига, Чарли!
— Никой няма да те обвинява в нищо. Само че вече няма да има уговорка, а президентът спокойно ще помогне на Интерпол в недотам успешните им опити да те пипнат.
— Колкото и да ми е мъчно да го кажа, ти помислял ли си какво може да ти се случи, преди да кажеш на някого за това малко недоразумение.
— Намекваш, че някой може да ми пререже гърлото ли? Или да ми лепне някоя бенка?
— Подобни неща се случват, Чарли, и то все на хора, които ме заплашват или по някакъв начин застрашават сигурността на семейството ми.
— Ти да не би да си въобразяваш, че съм се появил просто така? Ако не се върна до час — а пътуването отнема десет минути — или не звънна по телефона и кажа каквото трябва, посланик Силвио незабавно ще поиска среща с външния министър. Ще му съобщи, че току-що е научил, че Александър Певснер, когото Интерпол толкова упорито се опитва да открие, се намира в кънтри клуб „Буена Виста“.
— А ти защо си решил, че той не знае? — сопна се Певснер.
— Никак няма да се изненадам, ако знае. Само че ще бъде съвсем друго, ако го уведоми лично американският посланик, нали? А аржентинците имат гадния навик да разрешават политическите проблеми, като подхвърлят някой на вълците. Не е ли така, Алфредо?
Певснер го гледаше побеснял.
— Помисли си, Алекс — продължи Кастило. — Помисли си много добре.
— Дяволите да те вземат, Чарли — отвърна Певснер по-скоро тъжно, отколкото гневно.
— Майната ти и на теб, Алекс. Казвам го с най-приятелски чувства.
— Какво имаш намерение да правиш с хеликоптера?
— Не ти трябва да знаеш.
— Поне намекни.
— Добре, ако знаех, първо, къде се намира човек, когото много ми се иска да науча да пее — в някоя страна в чужбина и, второ, знаех, че и други се опитват да го намерят, за да са сигурни, че няма да пропее, щях да се опитам да го върна в САЩ колкото е възможно по-бързо и по-тихо. Хеликоптерът щеше да ми свърши работа, ако се канех да направя подобно нещо.
— Нали разбираш, че току-що ми каза, че Лоримър не живее в Буенос Айрес. Нито пък в друг голям град. Хеликоптерът ти трябва, за да го вземеш някъде от провинцията и да го откараш до някое летище. Говорим за достатъчно голямо летище, където може да кацне самолет, с който да го изкараш от страната. Да не би да си дошъл чак дотук с онзи невзрачен „Лиър“, който в момента е паркиран на летището?
— Много ми се иска да си поиграя на въпроси и отговори с теб, Алекс, но трябва да побързам. Ще ми дадеш ли хеликоптера или не?
— Дяволите да те вземат, Чарли.
— Това вече го чух. Радвам се, че се видяхме, Алекс. — Кастило се изправи. — Май няма да стигна до сандвича с печено и бирата. Въпреки това ти благодаря.
— Седни, Чарли — нареди Певснер. — Ще ти дам хеликоптера.
— Благодаря.
— Какво да кажа на пилота? Това обмислил ли си го?
— Кажи на пилота си да го откара на „Хорхе Нюбъри“ в пет днес следобед. Кажи му да го паркира до „Джет Еър“. Да напълни резервоарите, да остави ключовете под изтривалката в краката на пилота и да се чувства свободен през следващите три дни.