Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
Е, все ще се намери някоя… но това е основно за ваше добро. Надявам се, че не го казах на глас?
— Какво говориш, какви тайни? — махнах с ръка. — Ние просто слушаме разказа на офицер Девлин за случилото се в местния зоопарк.
— Слушайте — усмихна се Даркин. — Точно там великият капитан от стражата загуби двама души, нали?
Кога успя да разбере, нали току-що пристигна? Е, да, за провала на любимия му офицер сигурно са му казали още преди да влезе в къщата.
— Беше случайност — раздразнено отвърна Девлин.
— Кажи го на семействата им — продължи с нападките нисшия вампир.
— Това не е твоя работа! — сопна се стражът.
— Разбира се, аз дори не съм човек. Кой ще се интересува от мнението на нисшия — Даркин каза думата със същия пренебрежителен тон, който обикновено използваха истинските вампири — вампир.
Все пак ми се струваше, че се познават… Не, сигурен бях в това!
— Господа, сега не е време за подобни разговори — студено ги прекъсна Алиса. — Напомням, че слънцето вече е залязло, и всеки момент плъховете могат да изпълзят от дупките си. Време е да решим какво ще правим?
Само повтаря — какво да правим, какво да правим… Ще мислим!
— Да чакаме? — неочаквано предложи Наив. — Като се появят, тогава ще видим.
Колкото и да е странно, огненото момче изрази мисълта ми. Вярно, че нямаше да я кажа на глас, защото намирисваше на откровен мързел. В същото време, от гледна точка на елементарната логика, точно това трябваше да направим. Само че елементарната логика не отчиташе жителите на града, които се излагаха на риск. И двойно по-странно беше, че тази мисъл я изрече именно Наив.
— Може да пратим из града няколко групи да разузнаят! — предложи Невил. — Нека да обиколят, да разгледат и ако стане нещо — веднага да тичат при нас.
— Страхувам се, че хората и вампирите са твърде уморени — въздъхна Алиса. — Да ги изпращаме поединично е рисковано, а ако се опитаме да съберем групи, просто няма да ни стигнат хората.
— Трябва да предупредим обшината на друидите и нисшите вампири за възможна атака — изведнъж си спомних аз.
— Сети се — Алиса изсумтя саркастично. — Отдавна изпратих няколко младши сътрудника. Така че възможните цели за атака вече са предупредени.
Надявах се, че от това ще има някакъв смисъл. Дракон да ме вземе, Алиса пак се заяде с мен! Трябваше да се сетя по-рано…
— Може би имам една идея… — започна Даркин.
Така и не успя да ни каже идеята си. В импровизираната „заседателна зала“ се втурна нисш вампир.
— Там… тези… — въмпирът пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. — Гости!
Какви са тези гости, че да изплашат вампира? Глупав въпрос, нали точно тях чакахме.
— Плъхове ли? — предположих аз.
— Не само — многозначително каза вампирът.
Че кой друг? Нима Съществото ни беше удостоило с присъствието си? А Канмиир говореше, че то няма да се хвърли в битка — затова и никой от нас не се сблъска с него по време на лова на плъхове. От друга страна, какво пречеше на Съществото да управлява пълчищата плъхове от разстояние?
— Да отидем да видим — предложи Чез. — Всички въпроси за поведението на паразитите, за това къде ще отидат, кого ще нападнат, отпадат от само себе си — ето ги, сиви и пищящи, точно под прозорците. Дори не е нужно да ги търсим!
— В това е въпросът — замислено каза Невил. — Паразитите се самообучават и не би трябвало да повтарят грешките си… по принцип. Значи би трябвало да имат някакъв, макар и примитивен, план.
— Стига сте вярвали на всичко, което е казал този вампир — махна с ръка Чез. — Хайде, нека да видим как глупаво ще се блъскат в защитата на Прокълнатата къща.
Оптимист, както винаги.
— Това би било твърде добре — каза тихо Алиса.
Е, тя пък беше пълна противоположност на рижия ми приятел — песимистка, и то каква.
— Да вървим! — повтори Чез.
Качихме се на втория етаж и излязохме на балкона — оттам се откриваше прекрасна гледка към верандата и подредената от друидката градина. Впрочем, погледите ни бяха привлечени не от градината, а от това, което се случваше на улицата до оградата. В първия момент дори не осъзнах, че тротоарът не просто е сменил цвета си, а се е превърнал в плътен мърдащ килим от сиви тела. През едва различимото защитно поле, придаващо странен лилав оттенък на гледката, всичко изглеждаше особено зловещо.
— Къде са се крили досега? — изненадано възкликна офицер Девлин.
Кой ги знае. Във всеки случай не бих искал да се натъкна на дневното им убежище без няколко подсигуряващи ме Майстори или Висши вампири.
— Вижте, там има не само плъхове!
Наистина, тук там в сивия килим се открояваха отделни фигури на кучета, свине и дори хора. Дракон да ме вземе, а представителите на местната Школа по изкуствата така и не дойдоха! Или нещо ги е задържало, или… ги е задържала смъртта и тогава пред нас ще се изправят още няколко много опасни противника.