Петдесет нюанса освободени
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса освободени». Краткое содержание книги:
Сега двамата имат всичко – любов, страст, интимност, богатство и целия живот пред себе си. Но Ана знае, че няма да е лесно да обича своя господин Петдесет нюанса, а връзката им ще ги изправи пред предзвикателства, за които не са подозирали. Ще се наложи Ана да свикне с разточителния стил на живот на Крисчън, без да пожертва своята индивидуалност. А Крисчън ще трябва да преодолее нуждата си от контрол и да пребори демоните от мъчителното си минало.
И когато изглежда, че двамата заедно ще преодолеят всички пречки, лошият късмет, злобата и съдбата ще се обединят, за да сбъднат най-дълбоките страхове на Ана.
Зъбите му минаха по цялата ми челюст, до ухото.
- Тръгваме - каза и започна да ме повдига и да ме спуска по себе си. Моето друго аз беше скъсало синджира. Притиснах Крисчън на земята и започнах да се движа нагоре и пак надолу, напълно отдадена на сензационното усещане за пълнотата, да го яздя, да го яздя лудо. С ръка около кръста ми той се движеше в моя ритъм. Колко ми бе липсвало това упоително усещане! Той под мен, в мен, лъчите на слънцето по гърба ми, сладкият аромат на есен, нежният дъх на вятъра - цяла палитра усещания, миризми, вкус и към това - гледката на божествения ми съпруг под мен.
- О, Ана - простена той, отметнал глава назад.
И тогава бавно започнах да се пълня, да се катеря нагоре, нагоре, ръцете му се преместиха върху бедрата ми, палците му се впиха в най-горната им част и експлодирах. Пак и пак и пак - и се строполих върху гърдите му. Той извика името ми с екстаз и любов и ме последва.
Затворих очи и се отдадох на блаженото спокойствие на прегръдката му. Ръката ми беше на гърдите му, усещах как ударите на сърцето му забавят и се успокояват. Целунах го и прокарах нос по гърдите му. А като си помислиш, че това бе напълно невъзможно преди време, че никога нямаше да ми позволи.
- Така по-добре ли е? - прошепна той. Погледнах го. Усмихваше се.
- Да. Много. А ти как си? - Лицето ми беше огледално отражение на усмивката му.
- Липсвахте ми, госпожо Грей - каза той абсолютно сериозно.
- И вие ми липсвахте, господин Грей.
- И повече никакви подвизи. Чу ли ме?
- Никакви. Обещавам.
- Трябва винаги да говориш с мен.
- Това важи и за теб.
- Добре казано. Точка за вас. Ще се опитам. - Целуна косата ми.
- Мисля, че тук ще сме щастливи - прошепнах и пак затворих очи.
- Да. Ти, аз и... Точицата. Как се чувстваш между другото? Има ли проблем?
- Добре. Спокойна, щастлива.
- Добре.
- А ти?
- Добре. Спокоен, щастлив.
Погледнах го с надежда да разчета лицето му.
- Какво има? - попита той.
- Знаеш ли, когато се любим, обичаш да раздаваш команди.
- Оплакваш ли се?
- Не, чудех се... Нали каза, че ти липсва.
Той застина.
- Да, понякога.
- Е, трябва да направим нещо по въпроса - казах, целунах го нежно по устните и се увих около него като лоза. През съзнанието ми минаваха като снимки картини от Червената стая. Талис, масата, кръстът, как съм завързана с белезниците на леглото... Обичах малките му перверзни. Всъщност нашите малки перверзни. Можех да правя това. Можех да го направя за него. И за себе си. Кожата ми запя, когато се сетих за на-гайката.
- И аз обичам тези игри - казах, без да откъсвам поглед от очите му.
Той ме възнагради със срамежливата си усмивка.
- Честно казано, много ми се иска да стигна до границите ти
- тихо каза той.
- Кои граници?
- На удоволствието.
- О, това със сигурност ще ми хареса!
- Може би когато се приберем.
Обещанието увисна между нас.
Бяха минали два дни от пикника. Два дни от обещанието „Може би когато се приберем“. Той все още се държеше с мен все едно съм направена от стъкло. И все още не ме пускаше на работа. Работех вкъщи.
Отместих купчинката писма настрани и въздъхнах. Не бяхме влизали заедно в Червената стая откакто бях използвала ключовата дума. А каза, че му липсвала. И честно казано, и на мен, особено сега, след като спомена, че иска да стигне до границите на удоволствието. Замислих се дали да не му пратя мейл. Изчервих се. Погледнах масата за билярд. Да, нямах търпение.
Мислите ми бяха прекъснати от нежна музика. Стелеше се навсякъде и пълнеше апартамента. Крисчън свиреше на пианото. Не беше някоя от неговите тъжни мелодии, а нещо различно, нещо сладко, нещо, в което имаше надежда. Знаех тази мелодия, но никога не го бях чувала да я свири.
Тръгнах на пръсти към голямата стая. Той свиреше. Беше по здрач. Небето бе наситено розово. Цветовете на падащата вечер докосваха нежно косата му. Изглеждаше неземно красив, погълнат от мелодията. Не ме забеляза. През последните дни беше толкова открит, толкова внимателен, споделяше мислите си, плановете си, възгледите си. Все едно някъде в себе си е имал язовир, за чието съществуване не е подозирал никой, и водите на този язовир се бяха надигнали и прелели, скъсали бяха язовирната стена и сега нищо не можеше да ги спре. Той вече говореше.