![Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/1/6/4/zamkt-na-lord-valntajn-lord-valentine-s-castle-bg-download.jpg)
Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #1
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Год: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]». Краткое содержание книги:
Открил истинската си самоличност, Валънтайн продължава пътя си към замъка, преодолявайки препятствия след препятствия. Този колкото прост, толкова и условен сюжет е дал възможност на неизчерпаемото въображение на Робърт Силвърбърг да се разгърне докрай. Авторът ни среща с безброй фантастични чудеса, описва невероятни форми на живот, запознава ни с всички забележителности на създадения от него свят — Маджипур.
— Тези развалини ме плашат, милорд, и не само мен.
— Вярно. Ала сред нас има един могъщ магьосник и много смелчаци. Какво могат да направят един-два духа на такива като Лизамон Хълтин или на Кхун от Кианимот, или на Слийт, или на Карабела? Или на Залзан Кавол? Достатъчно е да накараме скандара да им изреве и те ще търтят да бягат чак до Стоиен!
— Милорд, вашата дума е закон. Но още като дете съм чувал страшни неща за Велализиер.
— Бил ли си някога там?
— Естествено, не.
— Познаваш ли някого, който да е бил?
— Не, милорд.
— Тогава можеш ли да кажеш, че познаваш, че наистина познаваш опасностите на това място?
Ерманар подръпна къдриците на брадата си.
— Не, милорд.
— А пред нас стои армия на нашия враг и цяла орда страшни военни молитори, нали? Ние нямаме представа какво могат да ни сторят духовете, ала сме напълно сигурни, че войната ще ни донесе беди. Аз предлагам да избегнем боя и да опитаме късмета си с духовете.
— Аз бих предпочел обратното — отвърна Ерманар с пресилена усмивка. — Но ще бъда до вас, милорд, дори и да ми поискате да мина пеш през Велализиер в безлунна нощ. Можете да разчитате на това.
— Вярвам ти — рече Валънтайн. — И ще се измъкнем от Велализиер, без призраците му да ни сторят нещо лошо, Ерманар. Можеш да бъдеш напълно спокоен.
Засега продължаваха по досегашния път, като Глейдж беше от дясната им страна. С придвижването им на север местността постепенно се издигаше — Валънтайн знаеше, че това не е още голямото нагорнище, от което започваха предпланините на замъка Връхни, а само малко стъпало, външна гънка на оня огромен тумор върху кожата на планетата. Скоро реката се озова на сто крачки по-долу в равнината, тънка ярка ивица, обградена от гъст див храсталак. Сега пътят лъкатушеше зигзаговидно по склона на едно стръмно възвишение, както каза Ерманар, Луманзарския рид, от върха на който се виждаше необикновено надалеч.
Валънтайн заедно с Делиамбър, Слийт и Ерманар отиде до билото на рида, за да прецени положението. Долу местността придобиваше очертанията на естествени тераси, по които постепенно ридът се спущаше в обширната долина, в средата на която стоеше като украшение езерото Рогхоиз.
Езерото изглеждаше грамадно, почти като океан. Валънтайн го помнеше такова голямо, каквото и трябваше да бъде, защото в Глейдж се отцеждаше целият северозападен склон на върха около замъка и реката вливаше почти всичките си води в това езеро; но размерите, които помнеше, не можеха да се сравняват с днешните. Чак сега разбираше защо всички градове по брега на езерото бяха построени нависоко, на пилони: днес тези градове не стояха вече на брега на езерото, а дълбоко в неговите предели и сигурно водата плискаше долните етажи на постройките, опрени за дъното като на кокили.
— Много се е увеличило — каза той на Ерманар.
— Да, мисля, почти двойно повече от обичайната му площ. Но слуховете, които се носеха, го изкарваха още по-голямо.
— Често става така — рече Валънтайн. — А къде е армията, която са забелязали вашите разузнавачи?
Ерманар дълго изучава хоризонта с далекогледа си. Възможно е, мислеше си Валънтайн с надежда, да са вдигнали лагера си и да са се върнали на Върха, или пък разузнавачите да са сбъркали, да няма тук никаква армия, или може би…
— Ето там, милорд — проговори Ерманар най-после.
Валънтайн взе далекогледа и се взря надолу под рида. Отначало видя само дървета, ливади и тук-там разливи на езерото; ала Ерманар насочи далекогледа и изведнъж Валънтайн забеляза. С просто око войниците изглеждаха като струпване на мравки близо до брега на езерото.
Но не бяха мравки.
До езерото се бяха настанили на бивак може би хиляда бойци, а може би хиляда и петстотин — не огромна армия, ала достатъчно голяма в свят, където понятието война беше почти забравено. По численост те превъзхождаха неколкократно силите на Валънтайн. Наблизо пасяха осемдесет-сто молитора — едри бронирани създания от старо време, синтетични по произход. При рицарските игри в замъка Връхни молиторите често се използваха като бойно средство. Те се движеха с изумителна бързина на късите си дебели крака и бяха способни на големи разрушителни дела, като подаваха тежките си глави с черни челюсти от непробиваемите си брони, за да чупят, мачкат и разкъсват. Валънтайн ги бе виждал да разорават цяло поле със свирепите си закривани нокти, сновейки тромаво назад-напред, блъскайки се един в друг и мушкайки с глави в тъпа ярост. Една дузина от тях, препречили някой път, биха представлявали здрава като стена преграда.