Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Пратих напред разузнавачи — отговори Ерманар. — Скоро ще имаме сведения.

Керванът се движеше през мирна и спокойна местност точно на север от реката. Тук Глейдж не изглежда толкова буйна, мислеше си Валънтайн, а спокоен криволичещ поток, който сребрееше под късното слънце. Но, разбира се, това не беше истинската река, само нещо като канал, построен преди хиляди години, за да свърже езерото Рогхоиз с Лабиринта. Спомняше си, че самата Глейдж беше далеч по-внушителна, бърза и широка, величествена река, макар и само ручейче в сравнение с исполинската Зимър на другия континент. Предишния път, когато беше в Лабиринта, Валънтайн бе пътувал по Глейдж през лятото, и то сухо лято, и тогава тя му се струваше доста спокойна; но сега беше друго годишно време и Валънтайн не искаше вече да вижда придошли реки, защото спомените му за буйната Стейче бяха още живи. Нямаше нищо против, ако трябваше да повървят на север; дори да се наложеше да минат през развалините на Велализиер, това нямаше да бъде чак токова лошо, при все че може да станеше нужда да успокояват суеверния Ерманар.

Тази нощ Валънтайн почувства първия пряк контраудар на узурпатора. Докато спеше, получи послание от Краля, злокобно и смразяващо.

Най-напред почувства топлина в мозъка, бързо натрупваща се горещина, която се превърна в бушуващ пожар и притискаше с бясна сила пулсиращите стени на черепа му. Усещаше как някаква игла от ярка светлина рови в душата му. Усещаше туптене на болезнени пулсации под челото си. И с тези усещания дойде нещо още по-мъчително, засилващо се чувство за вина и срам, просмукващо душата му, съзнание за провал, за поражение, обвинения, че е предал и измамил народа, когото е бил избран да управлява.

Валънтайн приемаше посланието, докато не можеше да търпи повече. Накрая извика и се събуди, облян в пот, разтреперан, потресен; никога досега сън не бе го разтърсвал толкова.

— Какво има, милорд? — прошепна Карабела.

Той седна на леглото, закри лицето си с ръце. За миг беше неспособен да говори; Карабела го притисна към себе си и загали главата му.

— Послание — успя най-после да каже той. — От Краля.

— Минало е, мили, свършено е, всичко е свършено. — Прегръщайки го, тя се заклати назад-напред и постепенно ужасът и паниката му се уталожиха. Той вдигна глава.

— Най-лошото — рече. — По-лошо от онова в Пидруид, през първата ни нощ.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Мисля, че не можеш — поклати глава Валънтайн. — Те са ме открили — прошепна той. — Кралят е проникнал в душата ми и сега никога вече няма да ме остави на мира.

— То е било само кошмар, Валънтайн…

— Не. Не. Послание от Краля. Първото от много други.

— Ще потърся Делиамбър — каза тя. — Той ще ни каже какво да правим.

— Стой тук, Карабела. Не ме оставяй.

— Сега няма нищо страшно. Не можеш да получиш послание, докато си буден.

— Не ме оставяй — прошепна той.

Но тя го успокои и го накара да си легне пак; а после отиде да доведе магьосника, който изглеждаше сериозен и смутен и докосна Валънтайн, за да заспи, без да сънува.