Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Повече от час осмината навлизаха все по-навътре и по-навътре в развалините. Валънтайн надничаше предпазливо във вдлъбнатините и процепите, изучаваше внимателно всяко тъмно кътче.

Когато минаваха през останките от една рухнала базилика, Слийт, който вървеше сам малко по-напред, уплашено се върна обратно, за да каже на Валънтайн:

— Чух нещо особено от онази страна, ей там вътре.

— Дух ли, Слийт?

— Може и да е, доколкото разбирам. Или просто разбойник.

— Или пък скална маймуна — подхвърли Валънтайн небрежно. — Аз вече чух какви ли не шумове.

— Милорд…

— Да не би да си се заразил от страха на Ерманар?

— Мисля, че достатъчно се повъртяхме тук, милорд — каза Слийт с тих, напрегнат глас.

Валънтайн поклати глава.

— Ще внимаваме в тъмните кътчета. Но тук има да се види още много.

— По-добре вече да се връщаме, милорд.

— Кураж, Слийт.

Жонгльорът повдигна рамене и се извърна. Валънтайн се взря в мрака. Той не подценяваше острия слух на Слийт, който жонглираше със завързани очи, ориентирайки се само по звука. Но да избягат от това място на чудесии, понеже чуват странни прошумолявания и стъпки в далечината — не, не толкова скоро, не толкова прибързано.

Все пак той започна да се придвижва по-предпазливо, стараейки се да не предава безпокойството си на другите. Духовете на Ерманар може да не съществуваха, но все пак е лудост да не бъдеш внимателен в този необикновен град.

И докато изследваха една от най-богато украсените сгради в централната част — място на дворци и храмове, Залзан Кавол, който вървеше начело, внезапно се спря, когато един скален къс, блъснат отгоре, с трясък се търколи почти в нозете му. Той изруга и изръмжа:

— Тези смрадливи маймуни…

— Не, според мен това не са маймуни — каза тихо Делиамбър. — Там горе има нещо по-голямо.

Ерманар освети с фенерче надвисналия корниз на една съседна постройка. За миг се мярна някакъв силует, може би човешки; после изчезна. Без да се колебае, Лизамон Хълтин затича към другата страна на сградата, следвана от Залзан Кавол, който размахваше енергомета си. Слийт и Карабела поеха в обратната посока. Валънтайн понечи да тръгне с тях, но Ерманар го улови за ръката и го задържа с неочаквана сила, като каза извинително:

— Не мога да ви позволя да се излагате на опасност, милорд, когато нямаме представа…

— Стой! — долетя мощният гръмлив глас на Лизамон Хълтин. В далечината се чу шум на боричкане, а после като че някой се закатери по купищата изпадала зидария по не твърде призрачен начин. Валънтайн гореше от нетърпение да узнае какво става, ала Ерманар беше прав: короналът на Маджипур нямаше право да се впуща подир неизвестен враг в мрака на такова непознато място.