![Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/1/6/4/zamkt-na-lord-valntajn-lord-valentine-s-castle-bg-download.jpg)
Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #1
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Год: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]». Краткое содержание книги:
Открил истинската си самоличност, Валънтайн продължава пътя си към замъка, преодолявайки препятствия след препятствия. Този колкото прост, толкова и условен сюжет е дал възможност на неизчерпаемото въображение на Робърт Силвърбърг да се разгърне докрай. Авторът ни среща с безброй фантастични чудеса, описва невероятни форми на живот, запознава ни с всички забележителности на създадения от него свят — Маджипур.
Част пета
Книга на замъка
1
Изкачването от дълбините на Лабиринта стана далеч по-бързо, отколкото слизането; защото при безкрайното спираловидно спущане Валънтайн беше неизвестен авантюрист, който си пробива път с нокти покрай непоклатимо равнодушни бюрократи, а при пътуването си нагоре беше властник на кралството.
Сега не му подобаваше да се изкачва лъкатушно от ниво на ниво, от кръг на кръг, обратно през всички плетеници на обиталището на понтифекса, Дома на летописите, Арената, Мястото на маските, Залата на ветровете и всичко останало. Сега той и сподвижниците му се издигаха бързо и безпрепятствено, използвайки пътя, предназначен единствено за властници.
Само след няколко часа Валънтайн достигна външния кръг, оная ярко осветена и гъсто населена сграда по средата на пътя, в периферията на подземния град. Въпреки бързината на изкачването вестта за истинската му самоличност бе пропътувала още по-бързо. Кой знае как из Лабиринта бе плъпнала мълва, че короналът е тук, тайнствено преобразен коронал, но все пак коронал, и когато той излезе от имперския коридор, на изхода се бе насъбрали голяма навалица, която гледаше така, като че ли бе изскочило някакво същество с девет глави и трийсет крака.
Множеството мълчеше. Някои направиха звездния знак, неколцина извикаха името му. Но повечето се задоволяваха просто да зяпат. В края на краищата лабиринтът беше територията на понтифекса и Валънтайн знаеше, че преклонението, с което един коронал би бил посрещнат другаде в Маджипур, едва ли щеше да му бъде засвидетелствано тук. Благоговение, да. Уважение, да. И най-вече любопитство. Но нямаше да ги има овациите и ръкомаханията, с които, както лично Валънтайн бе видял, възнаграждаваха лъжливия лорд Валънтайн, когато минаваше по улиците на Пидруид през време на голямата си обиколка. Толкова подобре, помисли си Валънтайн. Той бе отвикнал да бъде обект на преклонение, а и впрочем никога не бе държал особено на това. Достатъчно беше — дори предостатъчно, — че сега го признаваха за личността, за която се представяше.
— Дали всичко ще бъде толкова лесно? — запита той Делиамбър. — Просто да преминавам през Алханроел и да се провъзгласявам за истинския лорд Валънтайн, и всичко ще пада в ръцете ми?
— Много се съмнявам. Барджазид все още носи образа на коронала. Все още държи атрибутите на властта. Ако министрите на понтифекса тук долу заявят, че вие сте короналът, гражданите ще те приветстват като коронал. Ако бяха казали, че вие сте Господарката на острова, вероятно щяха да ви приветстват като Господарка на острова. Мисля, че навън ще бъде друго.
— Аз не искам никакво кръвопролитие, Делиамбър.
— Никой не иска. Но ще се лее кръв, преди да се качите отново на трона на Конфалюм. Няма друг изход, Валънтайн.
— Почти предпочитам да отстъпя властта на Барджазид, отколкото да хвърля тази земя в кръвопролитни размирици — каза, Валънтайн мрачно. — Аз обичам мира, Делиамбър.
— Мир ще има — произнесе малкият магьосник. — Но пътят към мира не е винаги мирен. Погледнете там — твоята армия вече се събира, Валънтайн!
Валънтайн видя недалеч отпред куп хора, някои познати, други непознати. Всички, които бяха влезли в Лабиринта с него, се намираха там, дружината, която бе насъбрал при пътуването си из света — скандарите, Лизамон Хълтин, Виноркис, Кхун, Шанамир, Лоривейд, телохранителите на Господарката и останалите. Но под пряпореца на понтифекса вече се бяха насъбрали и още няколкостотин други: първият отряд от… какво? Не беше войска — понтифексът нямаше войска. Тогава гражданско опълчение? Така или иначе, армията на лорд Валънтайн.
— Моята армия — произнесе Валънтайн. Тази дума нагарчаше. — Армиите са отживелица от времето на лорд Стиамот, Делиамбър. От колко хиляди години не е имало война на Маджипур?
— От дълго време цари спокойствие — отвърна врунът. — Но все пак съществуват малки армии. Телохранителите на Господарката, слугите на понтифекса — а какво да кажем за рицарите на коронала? Как бихте ги нарекли, ако не армия? Те носят оръжие, обучават се по плацовете на замъка Връхни — какво са те, Валънтайн? Лордове и Знатни дами, забавляващи се с игри?
— Така мислех и аз, Делиамбър, когато се числях към тях.
— Време е да мислите другояче, милорд. Рицарите на коронала образуват ядрото на една военна сила и само наивник може да мисли обратното. Както неминуемо ще се убедиш, Валънтайн, когато се приближиш повече до замъка Връхни.
— Може ли Доминин Барджазид да хвърли моите рицари в бой срещу самия мен? — попита Валънтайн ужасен.