Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Ах, Ракитин, уверявам те, дори бях забравил това — извика Альоша, — ти сам ми го напомняш сега…
Но Ракитин се озлоби окончателно.
— Дявол да ви вземе всички до един! — изкрещя той внезапно. — Защо ли се занимавам с тебе, по дяволите! Не искам повече да те знам! Хайде, върви си сам, ей ти пътя!
И той бързо свърна по друга улица, като остави Альоша самичък в мрака. Альоша излезе от града и тръгна през полето към манастира.
IV. Кана Галилейска
Беше вече много късно за манастира, когато Альоша се върна в скита; портиерът го пусна през една друга врата. Беше ударило вече девет — час за обща почивка и покой подир толкова тревожния за всички ден. Альоша плахо отвори вратата и влезе в килията на стареца, където сега беше неговият ковчег. Освен отец Паисий, който самотно четеше Евангелието над ковчега, и младия послушник Порфирий, който, уморен от снощната беседа и от дневната суетня, спеше в съседната стая на пода своя дълбок млад сън, в килията нямаше никого. Отец Паисий, макар да чу, че влезе Альоша, не се и обърна да го погледне. Альоша отиде в десния ъгъл, коленичи и почна да се моли. Душата му беше препълнена, но с нещо неясно, и нито едно чувство не взимаше връх, напротив, всички взаимно се изместваха в някакъв спокоен, равен кръговрат. Но на сърцето му беше сладко, и странно: това не го учудваше. Пак виждаше пред себе си този ковчег, този скрит отвред скъпоценен за него мъртвец, ала плачещата, тягостна и мъчителна скръб я нямаше в душата му както тази сутрин. Щом влезе сега, той коленичи пред ковчега като пред светиня, но радост, радост сияеше в ума му и в сърцето. Единият прозорец на килията беше отворен, въздухът беше свеж и прохладен — „значи, миризмата е станала по-силна, щом са решили да отворят прозореца“ — помисли си Альоша. Но и тази мисъл за зловонието, която доскоро му се виждаше толкова ужасна и позорна, не събуди сега у него предишната скръб и предишното негодувание. Той започна безмълвно да се моли, но скоро почувствува, че се моли почти машинално. Откъслечни мисли се мяркаха в душата му, припламваха като звездички и тутакси гаснеха, сменени от други, но затова пък в душата му цареше нещо цялостно, твърдо, утоляващо и той сам съзнаваше това. Навремени пламенно започваше молитва, толкова копнееше да благодари и да обича… Но започнал молитвата, изведнъж се прехвърляше на нещо друго, замисляше се, забравяше и молитвата, и онова, което я беше прекъснало. Започна уж да слуша какво чете отец Паисий, но уморен твърде много, постепенно взе да дреме…
„И в третий ден брак бе в Кана Галилеи201 и бе мати Исусова там — четеше отец Паисий. — Зван же бе Исус и ученицы его на брак.“
„Брак? Какъв брак… — носеше се като вихър в ума на Альоша — и тя има своето щастие… тя отиде на пир… Не, не взе нож, не взе нож… Това беше само «жална» дума… Е, жалните думи трябва да се прощават, непременно. Жалните думи разтушават душата… без тях скръбта би била много тежка за хората. Ракитин свърна в уличката. Докато мисли за своите обиди, Ракитин винаги ще се укрива в уличките… А пътят… пътят е голям, прав, светъл, кристален и слънце има в края му… А?… Какво четат?“
„И недоставшу вино, глагола мати Исусова к нему: «Вино не имут…»“ — стигаше до Альоша.
„Ах, да, пропуснах тук, а не исках да го пропусна, обичам това място: това е Кана Галилейска, първото чудо… Ах, това чудо, ах, това мило чудо! Не скръб, а радост човешка посещава Христос, когато прави за пръв път чудо, на човешката радост помага… «Който обича хората, обича и тяхната радост…» Това повтаряше покойният постоянно, това беше една от неговите най-главни мисли… Без радост не може да се живее, казва Митя… Да, Митя… Всичко, което е истинско и прекрасно, винаги е пълно с всеопрощение — това пак той го казва…“
„И глагола ей Исус: что ест мне и тебе, жено, не убо приде година моя. Глагола мати его слугам: еже глаголет вам сътвориш, створите.“
„Сторете… Радост, радост за някакви бедни, много бедни хора… То се знае, бедни, щом дори за сватбата виното не им е стигнало… Историците пишат, че около Генисаретското езеро и по всички ония места живеело тогава най-бедното население, каквото човек може да си представи… И друго велико сърце, на друго велико същество, което е било също там, на неговата майка, е знаело, че не е слязъл тогава само заради своя велик и страшен подвиг, но че е достатъчно за неговото сърце и простодушното наивно веселие на някакви прости, прости и обикновени същества, които сърдечно го поканили на своята сиромашка сватба. «Още не е дошъл часът ми» — казва той с кротка усмивка (непременно й се е усмихнал кротко)… И наистина, нима за да умножава виното по бедните сватби, е слязъл той на земята? Но ето, отишъл и го направил по нейна молба… Ах, той пак чете.“
201
„И в третий ден брак бе в Кана Галилеи…“ — Кана Галилейска — градче в Галилея, където според Евангелието Христос извършва първото чудо: превръща водата във вино (Йоан 2; 1—5, 7—10). „На третия ден имаше сватба в Кана Галилейска и Исусовата майка беше там. Поканен беше на сватбата също Исус и учениците му. И като се привърши виното, казва Исусу майка му: вино нямат. Исус й казва: какво имаш ти с мене, жено? Още не е дошъл часът ми. Майка му рече на служителите: каквото ви каже, сторете.
Исус им казва: напълнете делвите с вода. И напълниха ги догоре. Тогава им казва: налейте сега и занесете на стария сват. И занесоха. А когато старият сват кусна от водата, що се бе превърнала на вино (и той не знаеше, отде е това вино, а служителите, които бяха донесли водата, знаеха), той повика младоженеца и му каза: всеки човек слага първом доброто вино и когато се понапият, тогава по-долното, а ти си запазил доброто вино досега.“ — Бел. С.Б.