Братя Карамазови

I. Кузма Самсонов

А Дмитрий Фьодорович, на когото Грушенка, отлитайки към новия живот, „заръча“ да предадат последния й поздрав и нареди да помни навеки едничкия час на нейната любов, в това време, без да знае нищо за нея, също беше страшно объркан и неспокоен. Последните два дена беше в такова невъобразимо състояние, че наистина можеше да получи възпаление на мозъка, както сам казваше отсетне. Альоша не можа да го намери предния ден сутринта, а брат му Иван не можа същия ден да си уреди среща с него в кръчмата. Хазаите на квартирката, където живееше, по негова заповед скриха следите му. А той тия два дена буквално се блъскаше на всички страни, „борейки се със съдбата си и спасявайки себе си“, както сам разказваше после, и дори няколко часа отсъствува от града по една бърза работа, макар че го беше страх да остави Грушенка дори за минута, без да я дебне. Всичко това се изясни впоследствие най-подробно и документално, но сега ще набележим фактически само най-необходимото от историята на тези ужасни два дни в неговия живот, които предшествуваха страшната катастрофа, която така внезапно се разрази над неговата съдба.

Грушенка, макар и да бе го обичала един-едничък час истински и искрено, което си е вярно, ала го и мъчеше същевременно понякога наистина жестоко и безпощадно. Най-важното, че той не можеше да отгатне нищо от нейните намерения; да разбере нещо с ласка или сила също не беше възможно, няма да се подлъже за нищо на света, а само ще се разсърди и съвсем ще му обърне гръб — това му беше съвсем ясно. Митя подозираше тогава с право, че и тя самата е обзета от някаква борба, от някаква необичайна нерешителност, мъчи се да се престраши за нещо и все не може да се престраши, затова той не без основание предполагаше със свито сърце, че понякога тя сигурно го мрази с тази негова страст. Може би наистина беше така, но какво именно измъчваше Грушенка, той все пак не разбираше. В същност за него целият въпрос, който го мъчеше, се състоеше само от два варианта: или той, Митя, или Фьодор Павлович. Тук му е мястото да се отбележи един безспорен факт: той беше абсолютно сигурен, че Фьодор Павлович непременно ще предложи (ако вече не е и предложил) на Грушенка законен брак, и нито за миг не вярваше, че старият сластолюбец се надява да мине само с трите хиляди. Така мислеше Митя, понеже познаваше Грушенка и нейния характер. Ето защо понякога можеше да му се вижда, че цялата мъка на Грушенка и цялата й нерешителност също идват само от там, че не знае кого от тях да избере и с кого от тях ще има най-голяма сметка. А за скорошното завръщане на „офицера“, сиреч онзи съдбоносен човек в живота на Грушенка, чието пристигане тя беше очаквала с такова вълнение и страх, колкото и да е странно, тия дни изобщо не му минаваше през ум. Наистина, че Грушенка тия последни дни изобщо не беше му споменавала за това. Но той добре знаеше от самата нея за писмото, което беше получила преди месец от този бивш свой прелъстител, знаеше донякъде и съдържанието му. Тогава, в един злобен момент, Грушенка му показа това писмо, но за голямо нейно учудване той не придаде на това писмо почти никакво значение. И много трудно би било да се обясни защо: може би просто защото, сам угнетен от цялото безобразие и ужас на борбата със собствения си баща за тази жена, той вече не можеше дори да си представи нищо по-страшно и по-опасно за себе си, поне по това време. А за годеника, който неочаквано изскочи отнякъде след петгодишното изчезване, той просто дори и не вярваше, особено пък, че скоро ще дойде. Пък и в самото това първо писмо на „офицера“, което бе показано на Митенка, се говореше за пристигането на този нов съперник доста неопределено: писмото беше много мъгляво, много превзето и изпълнено само с въздишки. Трябва да отбележа, че Грушенка тогава скри от него последните редове на писмото, в които се говореше малко по-определено за пристигането. При това Митенка си спомняше впоследствие, че в този миг беше доловил в лицето на самата Грушенка като че ли някакво неволно и гордо презрение към това послание от Сибир. После Грушенка не му съобщаваше вече нищо за по-нататъшните си връзки с този нов съперник. По такъв начин малко по-малко той дори съвсем забрави за офицера. Мислеше само за това, че каквото и да стане и както и да се обърнат нещата, предстоящият окончателен сблъсък с Фьодор Павлович съвсем е наближил и най-напред предстои тази развръзка. Със свито сърце всеки миг очакваше решението на Грушенка и все вярваше, че то ще дойде някак внезапно, по вдъхновение. Изведнъж тя ще му каже: „Вземи ме, твоя съм навеки“ — и всичко ще свърши: той ще я грабне и веднага ще я отведе накрай света. О, веднага ще я отведе, колкото може, колкото може по-далече, ако не накрай света, то някъде накрай Русия, ще се ожени там за нея и ще заживее с нея incoghito, така че никой да не знае нищо за тях нито тук, вито там и никъде. Тогава, о, тогава веднага ще започне съвсем нов живот! За този друг, обновен и вече „добродетелен“ живот („непременно, непременно добродетелен“) мечтаеше постоянно и до лудост. Той жадуваше това възкресение и обновление. Мръсното блато, в което беше затънал по своя собствена воля, извънредно много му тежеше и той, както и мнозина в такива случаи, най-много от всичко вярваше в промяната на мястото: само да не са тия хора, само да не са тия обстоятелства, само да се махне от това проклето място — и всичко ще се възроди, ще тръгне поновому! Ето в какво вярваше и какво жадуваше.