Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Ракитин — каза той изведнъж високо и твърдо, — не ме дразни, че съм се разбунтувал против своя Бог. Не искам да се озлобявам против тебе, затова бъди и ти по-добър. Аз изгубих такова съкровище, каквото ти никога не си имал, и ти сега не можеш да ме съдиш. По-добре погледни сега нея: видя ли как ме пощади тя? Аз идвах тук да намеря злобна душа — така ме влечеше самия мене към това, защото бях подъл и зъл, а намерих искрена сестра, намерих съкровище — душа любяща… Тя ме пощади сега… Аграфена Александровна, за тебе говоря. Ти възроди душата ми сега.
Устните на Альоша затрепериха и той се задъхна. Млъкна.
— Спасила те е тя тебе! — изсмя се Ракитин злобно. — А тя искаше да те изяде, знаеш ли?
— Стой, Ракитин! — скочи изведнъж Грушенка. — Млъкнете и двамата. Сега аз ще кажа всичко: ти, Альоша, мълчи, че като говориш така, ме хваща срам, защото съм зла, а не добра — такава съм аз. А ти, Ракитин, мълчи, защото лъжеш! Имах по-рано такава една подла мисъл, да го изям, но сега лъжеш, сега изобщо не е така… и повече да не съм те чула, Ракитин. — Всичко това Грушенка изговори с огромно вълнение.
— Я гледай как обезумяха и двамата — изсъска Ракитин, като оглеждаше и двамата учудено, — като побъркани, все едно съм в лудницата. Разкиснаха се взаимно, сега ще почнат да плачат.
— И ще заплача, наистина ще заплача — повтаряше Грушенка. — Той ме нарича своя сестра и аз никога вече няма да го забравя! Само че виж какво, Ракитин, макар да съм злобна, но все пак съм дала едно стръкче лук.
— Какво стръкче лук? Тю, по дяволите, та вие наистина се побъркахте!
Ракитин се чудеше на тяхната възторженост и се ядосваше от обида, макар че би могъл да се сети, че на двамата тъкмо им се беше събрало всичко, което можеше да разтърси душите им така, както не се случва често в живота. Но Ракитин, който умееше доста чувствително да разбира всичко, що се отнасяше до самия него, беше много груб, когато се касаеше до чувствата и преживяванията на ближния — донякъде от младежка неопитност, а донякъде и поради големия си егоизъм.
— Знаеш ли, Альошечка — разсмя се изведнъж нервно Грушенка, като се обърна към него, — на Ракитин се похвалих, че съм дала стръкче лук, а на тебе няма да ти се похваля, ще ти го разправя с друга цел. Това е само притча, но хубава притча, още като дете съм я слушала от моята Матрьона, дето сега ми е готвачка. Виж сега: „Имало едно време една жена, от злобна по-злобна, и тя умряла. Не останало подир нея нито едно добро дело. Грабнали я дяволите и я хвърлили в огненото езеро. А нейният ангел-хранител стои и си мисли: какво ли нейно добро дело да си спомни, че да го каже на Бога? Спомнил си и дума на Бога: тя, казва, веднъж отскубна от градината едно стръкче лук и го даде на една просякиня. И му отвръща Бог: вземи сега, казва, същото стръкче лук, та й го подай в езерото, нека се хване за него, и дърпай, и ако я измъкнеш от езерото, нека отиде в рая, пък ако се скъса, да си остане жената там, където е. Тича ангелът при жената, подава й стръкчето лук: на, казва, жено, хвани се за него, да те издърпам, но започнал лекичко да я дърпа и вече почти цялата я измъкнал, но другите грешници в езерото, като видели, че я издърпват навън, хванали се всички за нея, да ги изтеглят и тях с нея. А жената нали била от злобна по-злобна, взела да ги рита: «Мене дърпат, а не вас, мой е лукът, не е ваш.» И щом рекла това, лукът се скъсал. И паднала жената в езерото и гори там и до ден-днешен. А ангелът заплакал и си отишъл.“ Ето я тази притча, Альоша, запомнила съм я наизуст, защото самата аз съм тази злобна жена. На Ракитка се похвалих, че съм дала едно стръкче лук, а на тебе ще ти кажа другояче: всичко на всичко само някакво си стръкче лук съм дала през целия си живот, това са ми всичките добродетели. И недей ме хвали тогава, Альоша, недей ме смята за добра, аз съм злобна, от злобна по-злобна, а като ме хвалиш, срам ме хваща. Ех, да се покая докрай. Слушай, Альоша: толкова много желаех да те видя тук и толкова настоявах за това пред Ракитка, че му обещах двайсет и пет рубли, ако те доведе при мене! Стой, Ракитка, чакай! — Тя с бързи крачки отиде при писалището, отвори чекмеджето, взе едно портмоне и извади от него банкнота от двадесет и пет рубли.
— Какви глупости! Какви глупости! — викаше озадачен Ракитин.
— Вземи, Ракитка, имам да ти ги давам, няма да откажеш нали, сам си ги поиска. — И му хвърли банкнотата.
— Има си хас да откажа! — изговори басово Ракитин, който явно се сконфузи, но нафукано криеше срама си. — Тъкмо добре ще ни дойдат, затуй са глупаците на тоя свят — да ги използуват умните хора.
— А сега мълчи, Ракитка. Всичко, което ще говоря, няма да е за твоите уши. Седни тук, в ъгъла, и мълчи, не ни обичаш ти нас и затова мълчи.