Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
„И глагола им Исус: наплъните водоноси воды, и наплъниша и до врьха.
И глагола им: почерпите нине и принесете архитриклину. Они же принесоша.
И яко вкуси архитриклин вина, бившаго от воды. И не ведеше откъде ест. А слуги ведеха почерпеши воду. И призва жениха архитриклин.
И глагола ему: всяк человек доброе вино подает прежде и яко упият, тако худшее. Ти же съблюде доброе вино доселе.“
„Но какво е това, какво е това? Защо се върти стаята… Ах, да… това е брак, сватба… да, разбира се. Ето и гостите, ето и младоженците седнали, и веселата тълпа, и… къде е премъдрият архитриклин? Но кой е този? Кой е? Пак се върти стаята… Кой се изправя там иззад голямата маса? Как?… И той е тук? Но нали е в ковчега… А е тук… стана, видя ме, идва насам… Господи!…“
Да, към него, към него се доближи той, сухичкият старец, със ситни бръчици по лицето, радостен и кротко засмян. Ковчега вече го няма, и той е в същите одежди както вчера, когато му бяха дошли гости. Лицето му цялото открито, очите му светят. Ала как така в същност — и той е на пира, и той е зван на сватбата в Кана Галилейска…
— И аз, миличък, и аз съм зван, зван и призван — чува се над него тих глас. — Защо си се скрил тук, та не се виждаш… ела и ти при нас.
Неговият глас, гласът на стареца Зосима… И как да не е той, щом го вика! Старецът вдигна Альоша за ръка, Альоша стана.
— Веселим се — продължи сухият старец, — пием вино ново, виното на радост нова, велика: виждаш ли колко много гости? Ето и младоженеца, и невестата, ето и премъдрия архитриклин, новото вино опитва. Защо ми се чудиш ти? Дал съм стръкче лук, и ето тук съм и аз. И мнозина тук само по едно стръкче са дали, само по едно малко стръкче… Какво са нашите дела? И ти, тихо, и ти, кротко мое момче, и ти днес можа да подадеш едно стръкче на една копнееща. Започвай, мили, започвай, кротки, своето дело!… А виждаш ли нашето слънце, виждаш ли го ти?
— Боя се… не смея да гледам… — пошепна Альоша.
— Не се бой от него. Страшен е с величието си пред нас, ужасен е от висотата си, но е милостив безкрайно, от любов се е уподобил на нас и се весели с нас, водата във вино превръща, за да не секва радостта на гостите, нови гости очаква, нови непрестанно зове и вече вовеки веков… Ето и вино ново носят, виждаш ли, делвите носят…
Нещо гореше в сърцето на Альоша, нещо го преизпълни изведнъж до болка, сълзи на възторг напираха в душата му… Той простря ръце, извика и се събуди…
Пак ковчега, отворения прозорец и тихото, тържествено, ясно четене на Евангелието. Но Альоша вече не слушаше какво се чете. Странно, беше заспал на колене, а сега стоеше на краката си и изведнъж сякаш се откъсна от мястото си и с три твърди и бързи крачки отиде до самия ковчег. Дори бутна с рамо отец Паисий и не забеляза това. Отец Паисий за миг повдигна очи от книгата и го погледна, но веднага пак ги отмести, като разбра, че с младежа се е случило нещо странно. Альоша гледа половин минута ковчега, покрития, неподвижен и прострян в ковчега мъртвец, с икона на гърдите и с качулка с осмовръх кръст на главата. Току-що беше чул гласа му и този глас още ечеше в ушите му. Пак се ослуша, чакаше още звукове… но изведнъж рязко се завъртя и излезе от килията.
Не се спря и на стълбите, а бързо слезе надолу. Душата му, пълна с възторг, жадуваше свобода, място, шир. Над него широко, неизгледно се беше прострял небесният свод, пълен с тихи сияйни звезди. От зенита до хоризонта се двоеше неясният още Млечен път. Хладна и тиха до неподвижност нощ бе обгърнала земята. Белите кули и златните кубета на църквата искряха на сапфиреното небе. Есенните буйни цветя в лехите около къщата бяха заспали до сутринта. Земната тишина сякаш се сливаше с небесната, земната тайна се съприкосновяваше със звездната… Альоша стоя, гледа и изведнъж като подкосен се свлече на земята.
Не знаеше защо я прегръща, не си даваше сметка защо изпитва толкова неудържимо желание да я целува, да я целува цялата, но я целуваше с плач, ридаеше и я обливаше със сълзите си и в изстъпление се кълнеше да я обича, да я обича вовеки веков. „Облей земята със сълзите на радостта си и обичай тия свои сълзи…“ — прозвънна в душата му. За какво плачеше? О, той плачеше в своя възторг дори и за тези звезди, които сияеха над него от бездната, и „не се срамуваше от това изстъпление“. Сякаш нишките на всички тия безбройни божи светове се бяха събрали отведнъж в душата му и тя цяла трепереше, „съприкосновена с други светове“. Искаше му се да прости на всички за всичко и да моли прошка — о, не за себе си, а за всички, за все и за вся, а „за мене и други молят прошка“ — прозвънна пак в душата му. Но с всеки миг чувствуваше явно и сякаш осезателно, че нещо твърдо и непоклатимо, като този небесен свод, се раждаше в душата му. Някаква идея сякаш се възцаряваше в ума му — и вече за цял живот и вовеки веков. Той се беше свлякъл на земята като слаб юноша, а се изправи твърд боец за цял живот и осъзна, и почувствува това изведнъж в същия миг на възторга си. И никога, никога през целия си по-нататъшен живот не забрави този миг. „Някой посети душата ми в онзи час“ — казваше по-късно с твърда вяра в думите си…