Редом с Кнехт в къщичката растяла и малката Ада, едно хубаво дете, любимка на стария, и когато му се видяло, че е дошло време, той я дал за жена на своя ученик. Оттогава Кнехт минавал за помощник на заклинателя на дъжда, Туру го представил на родоначалницата на селото като свой зет и наследник и вече му позволявал да го замества при известни служебни работи. Постепенно с годишните времена и годините престарелият заклинател на дъжда съвсем се отдал на старческо съзерцателно бездействие и му предоставил всичките си задължения, а когато умрял — намерили го мъртъв край огнището, скупчен над няколко гърнета с магически отвари, бялата му коса опърлена от огъня, — тогава вече отдавна момчето, ученикът Кнехт, било известно на селото като заклинател на дъжда. Той поискал от съвета на селските старейшини достопочтено погребение за своя учител и над гроба му изгорил като жертва цял товар от благородни и благоуханни треви и корени. И това вече било далечно минало, а сред децата на Кнехт, от които къщичката на Ада станала тясна, имало едно момче на име Туру и в неговия образ старият се бил върнал от посмъртното си пътуване до луната.

С Кнехт се случило така, както на времето с учителя му. Част от неговия страх се превърнал в страхопочитание и дух. Част от младежките му стремежи и дълбокият му копнеж останали живи, други умрели и се загубили с годините в труд, в любов и грижи за Ада и децата. Все още неговата най-голяма любов била луната, старателното й изследване и нейното влияние върху сезоните и промените на времето; в това той достигнал и накрая надминал своя учител Туру. И тъй като уголемяването на луната и нейното изчезване било толкова близко свързано с умирането и раждането на хората, и тъй като от всички страхове, в които те живеели, страхът от смъртта бил най-дълбокият, то Кнехт, като почитател и познавач на луната, от своята близка и жива връзка с нея стигнал до едно свято и пречистено отношение към смъртта; в зрелостта си той бил вече много по-малко подвластен на смъртния страх, отколкото другите хора. Можел да говори на луната с уважение, с гореща молба или с ласкавост, чувствал се свързан с нея в нежни духовни отношения, познавал живота на луната много точно и взимал съкровено участие в неговото протичане и съдба, в себе си преживявал нейното изчезване и новата й поява като мистерия и страдал с нея и се плашел, когато наближавало ужасното и му се виждало, че луната вещаела болести и опасности, бедствия и щети, когато губела блясъка си, променяла цвета си, затъмнявала се почти до угасване. В такива времена естествено всеки вземал участие в това, което ставало на луната, треперел за нея, съзирал заплаха и надвисването на беда по нейното помръкване и обзет от страх, се втренчвал в старото й болнаво лице. Но тъкмо тогава проличавало, че заклинателят на дъжда Кнехт бил много по-съкровено свързан с луната и знаел много повече за нея, отколкото останалите; разбира се, и той страдал с нейната съдба, сърцето му било притеснено и свито, но неговият спомен за подобни преживявания бил по-остър и по-жив, неговото доверие по-дълбоко, вярата му във вечността и възвръщането, в поправимостта и преодоляването на смъртта била по-голяма, по-силна била и неговата всеотдайност: в такива часове той се чувствал готов да съпреживее участта на небесното светило чак до гибел и ново раждане, нещо повече, тогава от време на време дори изпитвал дързост, някаква безумна смелост и решителност чрез духа да се противопостави на смъртта, да укрепи своето „аз“ чрез самопожертвователност за една свръхчовешка участ. Нещо от тези мисли проличавало в държането му и се долавяло от другите; той минавал за знаещ и благочестив, много спокоен човек, който няма страх от смъртта, за човек, който се разбира добре със стихиите.