Доволен, Кнехт продължавал да върви бавно, в дърветата шептял нощният вятър, припуквали леко, миришело на влажна пръст, на тръстика и тиня, на дим от полузелени цепеници, един тежък и някак сладникав мирис, който повече от всичко друго му говорел за родния край; и най-после, когато наближил колибата на момчетата, той усетил нейния дъх, мириса на млади човешки тела. Безшумно се мушнал под тръстиковата рогозка в топлата дишаща тъмнина, легнал върху сламата и мислел за историята на вещиците, за глиганския зъб, за Ада, за заклинателя на дъжда, за неговите гърнета край огъня, докато заспал.

Туру се отнасял към момчето съвсем сдържано, той с нищо не го облекчавал. Младият обаче бил винаги по следите му, нещо го привличало да върви подир заклинателя, често той самият не знаел как. Навремени старият, когато в най-притулено място, в гора, тресавище или гъсталак, поставял клопка, душел следа на животно, изравял корен или събирал семена, можел изведнъж да усети погледа на момчето, което безшумно и невидимо го следвало и дебнело от часове. Понякога се правел, че не е забелязал нищо, понякога проръмжавал и неблагосклонно махвал на преследвача, сочел му да се махне, друг път му кимвал да се приближи и го задържал при себе си за деня, приемал неговите услуги и му показвал това или онова, съветвал го, поставял го на изпитания, назовавал му имена на треви, нареждал му да черпи вода или да пали огън и за всяко действие знаел похвати, предимства, тайнства, формули, чието запазване в тайна внушавал на момчето. И накрая, когато Кнехт станал малко по-голям, той го взел при себе си, признал го за свой ученик и го преместил от къщата на момчетата в своя дом. С това отличил Кнехт пред цялото племе, той вече не бил момче, а ученик на заклинателя на времето, което показвало: ако издържи и е годен за нещо, ще бъде негов приемник.