И следвайки пътя си с копнеж по такива мисли, той все пак живеел много повече със сетивното, с омайната светлина на луната, с дъха на една трева, сока на корен, вкуса на някаква кора, с отглеждането на лековити билки, варенето на мехлеми; отдаден всецяло на времето и атмосферните явления, той си създавал някои способности, също и такива, каквито ние хората от по-късно време вече не притежаваме или разбираме само наполовина. Най-важната от тези способности естествено била да привлича дъжда. И макар в някои особени случаи небето да оставало твърдо и сякаш жестоко се присмивало на неговите старания, то Кнехт стотици пъти докарвал дъжд и почти всеки път по малко по-различен начин. Наистина той не можел да промени или изостави нищо от жертвоприношенията, ритуала на молитвените шествия, заклинанията, барабанната музика. Но това била официалната, видимата страна от неговата дейност на заклинател и жрец. И, разбира се, било много хубаво и пораждало прекрасно възвишено чувство, когато вечер след ден, започнал с жертва и процесия, небето се покорявало, хоризонтът притъмнявал, вятърът донасял дъх на влага и първите капки.

Но и тогава също било потребно изкуството на заклинателя на времето, за да избере добре деня, а не сляпо да се устреми без изглед за успех; стихиите трябвало да бъдат умолявани, да не се оставят на мира, но с чувство и с мярка, с покорство пред тяхната воля. И още по-приятни от онези красиви победни преживявания за успех и вслушване в молбата му били едни други, за които не знаел никой, познавал ги сам-самин и единствено с боязън, повече със сетивата си, отколкото с разума. Имало състояния на времето, усилност на въздуха и жегата, имало заоблачавания и ветрове, имало особени видове дъх на вода, на пръст и прах, имало заплахи и увещания, настроения и своенравие на демоните на времето, които Кнехт долавял предварително или поемал, щом се надигали, с кожата, с косите, с всичките си сетива така, че не бивал изненадван от нищо, не бивал разочарован от нищо, той сякаш трептял заедно с атмосферата, носел времето в себе си като някакъв съсирек и затова успявал да повелява над облаци и ветрове — разбира се, не своеволно и не по свободно желание, а тъкмо от тази свързаност и обвързаност, която съвършено заличавала разликата между него и света, между вън и вътре. Тогава той можел да стои прехласнат и да се ослушва, да се потулва прехласнат и всичките му пори да са открити, а в сърцето си вече не само да чувства живота на ветрове и облаци, но и да ги насочва и предизвиква почти така, както ние, когато познаваме точно един музикален откъс, го събуждаме в себе си и можем да го възпроизведем. Тогава било потребно само да затаи дъх — и вятърът стихвал или гръмотевицата млъквала, потребно било само да кимне с глава или да я разтърси — и градушката руквала или градоносният облак изчезвал, потребно било само с една усмивка да даде израз за изравняването на противоборстващите сили в себе си — и там горе облачните дипли се оправяли и откривали нежна светла синева. В някои времена на особено чиста настроеност и душевно равновесие той носел времето за идващите дни точно и непогрешимо, предвещавайки го в себе си, като че ли в кръвта му била влята цялата партитура, по която отвън щяло да се свири. Това били неговите добри и най-добри дни, неговите награди и блаженства.