Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Не е напълно повредена. Още върши работа. И пак си е по-добра от предишната.
Събира си вещите, мята брезентовата торба на рамо и тръгва към пристанището, проверява в движение превозните си документи за името на следващия кораб, на който ще се качи. Доближава кея и се стряска.
— Ама че гадост! Що за говнян късмет…
Ослепително белият корпус на луксозния кораб „Кайпе“ се извисява на стотина-двеста стъпки пред нея. Не ѝ се ще да прекара следващите три дни в компанията на семейства, бебета и влюбени. Олеква ѝ, че не носи униформата си, която би привлякла твърде нежелано внимание.
Но по-близо до кораба установява, че макар другите пътници да са съвсем млади, не са каквито е очаквала.
Трийсетина млади редници в бойни униформи стоят на кея — брезентовите им торби са в краката им — и чакат разрешение да се качат на борда. Тя оглежда униформите им и вижда, че са от 7-ми пехотен полк, който според последните стигнали до нея вести е бил разположен във вътрешността — Баликов или Юкоштан, не може да си спомни точно. Изглежда, ги връщат в Галадеш, за да се подготвят за новото място, където ще служат. Долавя, че нервите им са на ръба, и се досеща, че нейната страна предприема смели военни ходове, щом е готова да изтегли тези войници от Континента и да наеме за това „Кайпе“. Няма как да не са смели след това, което се е случило. Сейпур е принуден да покаже силата си и да докаже, че е неуязвим.
Застава на опашката зад младите войници и пуска торбата си. Дъските се разтърсват и неколцина се оглеждат, докато тя пали папироса. Един се взира в синините и превръзките ѝ, в белезите и в протезата на лявата ръка. Накрая ѝ кима — поздрав между равни. Разбира се. Нали ако беше с по-висок чин, би носила униформата си? Тя също му кима.
Вглежда се по-внимателно в униформите им и казва:
— Седми пехотен, а?
Те се обръщат към нея.
— Да, седми — отвръща една млада жена.
— Последно чух за вас, че сте в… Юкоштан, нали?
— Да, в Юкоштан.
— Много вълнуващо.
Момичето се засмива.
— Не съвсем.
— Да, казвали са ми, че е чудно място, където да се усъвършенстваш в играта батлан. Някой от вас да е служил под командването на майор Авшрам?
— Ами… да. Аз — казва младата жена.
— Още ли е с онези шибани мустаци?
Войниците се хилят.
— И още как — потвърждава момичето. — Противно на всякакъв здрав разум. — Оглежда Малагеш. — На служба ли си?
— Бях. Може и още да съм. Ще науча, когато се приберем у дома.
Кимат с разбиране. Да си войник означава други да се разпореждат с живота ти.
— Къде служеше? — пита момичето.
— Е, формално погледнато бях на „почивка“ — казва Малагеш.
Младата жена се разсмива недоверчиво.
— Ама че почивка е била…
— Не е за разправяне.
Бъбрят, шегуват се, пушат заедно и чакат да се качат на кораба. Един по-смел редник опитва от папиросите на Малагеш — гнусотията, която си е купила до пристанището. Засмуква дима няколко пъти и става бледозелен, което предизвиква бурен смях и гръмогласни подигравки. Малагеш се усмихва и ги гледа, попива тяхната незрялост, оптимизъм, наивност, престорен цинизъм. Знае колко далеч в миналото ѝ е останала тази младост, но открай време вярва, че да я покровителства, да я защитава и да наблюдава израстването ѝ също е добре. Може би едно от най-добрите поприща на света…
Мисли и какво би сполетяло тези хлапета, ако не бе взела меча, ако не се бе вслушала в гласа му, ако не бе заговорила на свой ред на пазителите. Пита се какво би могло да се случи, ако бе разгадала всичко малко по-рано, ако бе слушала и гледала Рада малко по-бдително. Казва си, че и ограниченото по последствията си бедствие все пак е бедствие. Стотици хора са мъртви, а това е могло да бъде предотвратено. И Надар, Бисвал, Панди, Зигне…
Гледа как светлината се отразява от вълните и подскача покрай кораба. „Няма ги. Всички тях ги няма. А аз оцелях. Отново.“
Ръката я боли. По-слабо отпреди. Но болката още я има. И може би ще я има винаги.
Младият войник, който е взел една от нейните папироси, сега забавлява останалите, като се опитва да я пробута на една чайка. Малагеш се смее. „Не знам дали ще облека униформа някога — мисли, загледана във войниците, — но ще продължа да се боря за вас.“
Опашката се раздвижва. Всички нарамват торбите си и тръгват по подвижното мостче на „Кайпе“.
Младежът извръща глава към нея и казва:
— Каквото и да те очаква в Галадеш, дано си отдъхнеш и намериш покой.
— Покой ли? — отвръща тя малко изненадано. — Е, може би. Може би.