Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Мечът надава вопъл: „Предназначен съм за смърт! Предназначен съм за битка! Предназначен съм за война!“
Отговорът на Малагеш звъни като студена стомана: „Времената се промениха.“
Довършва работата си. И после се обръща към воините долу.
Говори с накъсан от ярост глас:
— Чуйте ме, деца мои! Чуйте ме! Убихте мнозина и завзехте много земи! Победихте в безброй битки и се сражавахте в безброй войни! — Гласът ѝ се засилва гръмовно. — Но сега ви питам — вие грабители ли сте, или сте служители? Давате ли силата си за другите, или я пазите за себе си? Сражавате ли се не за да имате вие нещо, а за да имат други нещо някой ден? Острието част от душата ви ли е, или е бреме, сечиво, с което боравите разсъдливо? Вие войници ли сте, деца мои, или сте диваци?
Заливът е притихнал, чуват се само пламъците и вълните. Пазителите стоят на корабите си и се взират смутено в нея.
Един се провиква:
— Майко, Майко! За какво ни говориш? Какво ни описваш? Войникът не е това! Войникът не дава, той взема! Войникът не служи, а заставя други да служат! Войникът не дели силата си, а я владее, отнема я от ръцете на всеки, който дръзне да я пожелае! Войникът не дава никога, не служи никога! Войникът се бие само за да убива, да взема, да отнема, да завладява! Такива сме ние!
Мъртвите мърморят в съгласие и гълчавата им се разнася над водата.
Малагеш скланя глава. Погнусата, гневът и презрението пламтят ярко в нея и мечът откликва, разгаря се по-ярко от слънцето по пладне в бял взрив от най-чиста светлина, сякаш тя държи в ръката си зорницата.
Вдига меча високо и вие бясно:
— ЩОМ Е ТЪЙ, ЗА МЕН СТЕ НЕДОСТОЙНИ! НЕ СТЕ ВОЙНИЦИ В МОИТЕ ОЧИ! НИКОЙ ОТ ВАС НЕ Е ИСТИНСКИ ВОИН! И ЗАТОВА ОБЯВЯВАМ КРАЯ НА НАШИЯ ОБЕТ!
И запраща горящия меч надолу.
Капитан Сакти вижда смаян как Воортя замахва и хвърля сияещия пламтящ меч към морето. Той е мълния, комета, толкова ярък проблясък, че сякаш самото небе се е разцепило. Вдига ръка да заслони очите си, гледа през пролуките между пръстите си как тази огнена трептяща звезда фучи надолу и докосва водата насред флота.
Хоризонтът избухва. Като взрив на хиляда снаряда, като смъртта на звезда — стена от съвършена бяла светлина полита към тях.
Сакти стиска клепачи. Свива се на пода с вик, скрива лицето си с ръце, очаква сблъсъка. Няма как това изригване да не запрати смазваща вълна нагоре по брега. Няма как отломки да не се забият като тежък дъжд, за да ги разкъсат на парчета. Няма как да не изчезнат в непоносим огън, който ще опожари цялата страна.
Нищо не ги връхлита.
Той чака. Смъква ръцете си, вдига глава и се оглежда.
Очите му още се нагаждат към промяната, в мъждиво осветения свят подскачат бледи синьо-зелени мехурчета. Щом изчезват, той вижда, че заливът е покрит с гъст кълбящ се дим. Но не открива нито една мачта или горящ кораб.
Вятърът се засилва. Димът се завихря по-бързо и се отдръпва като завеса.
Той бавно се изправя.
Заливът е опустял. Не само е пуст, а гладък и мирен, какъвто е бил почти всяка нощ през отминалата седмица. Няма и следа от отломки, подмятани от вълни към брега, а Воортя също е изчезнала.
— Няма ги — казва той. — Всичките ги няма.
Още е твърде зашеметен, за да издаде и звук, когато техниците се развикват радостно.
Сакти се напряга да тича по-бързо, но тялото му вече се бунтува. Бягал е презглава насам-натам почти четири часа, още откакто Бисвал е споменал за пръв път, че започва безумието на тази нощ. Сега ходилата го болят, коленете му скърцат, а някои от долните прешлени в гръбнака го мъчат ужасно. Той обаче знае, че и другите войници са изтощени, но тичат с все сила към скалите, където са видели Божеството, факлите им подскачат в мрака. Заставя се да е малко по-пъргав. Вдига червенеещия пламък по-високо и вика:
— Насам, насам! Побързайте, побързайте!
Всичко е толкова немислимо. Той умува за същото като останалите — наистина ли са видели Божеството на войната тази нощ? Тя наистина ли е поразила собствената си армия, заличила ги е от първия до последния с един замах? Или се е случило нещо… друго?
Сержант Бурдар сочи с пръст.
— Там, господин капитан! Ей там!
В далечината се очертава силуетът на един-единствен човек, седящ на скалите.
Капитан Сакти хуква натам и крещи на хората си:
— Не стреляйте, проклетници, не стреляйте по нищо, ако не се налага! Да не сте гръмнали дори веднъж!
Те изостават малко, та той да стигне пръв. Не знае какво да очаква: може би ще намерят меча на Воортя още да стърчи от канарите, забит до дръжката. Или ще открият неземна, Божествена рана в реалността, както е било в Баликов. Или канарите ще се срутят напълно под тежестта на цялата тази лудост.