Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Ясно.
Тя застава встрани, а Лем и един работник на ЮДК внимателно вдигат тялото от катафалката. Носят го, сякаш е вързоп с цветчета на лилия.
Полагат го в лодката. Лем посяга към възела, събиращ кожите, и го дърпа. Кожите се разделят и откриват лицето под тях.
Зигне изглежда както Малагеш е очаквала: безцветна, с променени черти, леко подпухнала. Изобщо не прилича на жената, която Малагеш е опознала, млада жена, преливаща от неутолими стремежи и жизненост. Но Малагеш е виждала предостатъчно трупове и е подготвена за гледката.
— Сбогом, Зигне — казва тя едва чуто.
Двамата с Нур се обръщат и тръгват бавно към бреговата стена. Работниците на ЮДК поздравяват Малагеш тържествено, лицата им са облени от златистата светлина от фенерите. Малагеш отдава чест и поглежда нагоре по течението.
„Колко пъти правих това досега? На погребенията на колко деца присъствах?“
Лем коленичи, пали свещта, прошепва нещо и срязва въжето с един замах. Малката лодка се разклаща, поема надолу и бавно се ускорява в слабото течение. Вече се носи по-бързо, когато подминава Малагеш, и тя успява да погледне само за миг застиналото бледо лице.
„Ще почакам — решава Малагеш. — Искам тя да вижда колкото може по-дълго построеното от нея, преди да го направя.“
Малката лодка плава покрай бреговата стена, навлиза под крановете, тъмни и прегърбени над водата. Очите на Малагеш шарят към хоризонта. В далечината, на половин миля отвъд фара, май се мярка платноходка.
„Ето го. Сега и той може да види…“
Опира се на коляно, подпира пушката на стената — лявата ѝ ръка още не е оздравяла след схватката с Панди — и се прицелва в лодката и блещукащата чашка на носа.
Пушката подскача. Светва искра и изведнъж лодката пламва. След секунди вече е ярък, чисто жълт огън, носещ се в открито море.
Особен звук съпровожда светлината в залива. Прилича на вълна или на тътен, започва ниско и става все по-мощен с отдалечаването на лодката. Малагеш не проумява веднага, че дрейлингите викат — започват онези на фара — и виковете се разнасят надолу към бреговата стена. Накрая всички наоколо надават протяжен вик.
Не звучи горестно, казва си тя, няма болка или скръб, по-скоро е вик на ликуване, на победа, на сбогуване — вик на обич, на непокорна обич.
Когато всичко свършва, двамата с Нур тръгват нагоре към крепостта.
— Тюрин, мислиш ли, че нещо ще се промени? — пита той. — Убедена ли си, че воортяштаните могат да се цивилизоват истински някога?
Тя вдига рамене.
— Защо воортяштаните? Ами ние? Ние можем ли да се цивилизоваме?
Зигруд лежи в тъмния трюм и не може да заспи. Бурните води си играят безмилостно с яхтата. Не може да си представи как дъщеря му е стигнала с този съд до Зъбите на света.
Пресмята времето наум. Обръща се към мъничкия илюминатор, наплюнчва пръст и започва да пише по стъклото.
Скреж плъзва по илюминатора, отдръпва се и оставя след себе си подвижния образ на жена, която седи зад бюро и гледа втренчено листа в ръцете си.
Изглежда остаряла, изнурена, но излъчва захабено благородство — жена, готова да говори, но вече неспособна да повярва в това, което ще изрече.
Шара Комейд го поглежда мимоходом и подскача.
— Зигруд? Зигруд!? Какво си… Олеле, изглеждаш ужасно!
Тя го изненадва — хваща краищата на изображението и го отнася със себе си. Явно е сбъркал и се е появил в ръчно огледало, а не в прозорец.
— Не бива да правиш това, Зигруд. Не бива да се свързваш с мен, особено сега. Всички те търсят! А аз не мога да се намеся — този път не мога!
— Знам. Просто… исках да поговоря с тебе.
Тя го пренася в спалнята си и го слага на нощно шкафче. Там е вечер. Леглото с балдахин е зад нея, завесите са събрани плътно.
— Аз… много съжалявам, че стана така, Зигруд. Дъщеря ти… Нейното присъствие в града нямаше нищо общо със задачата, която възложих на Малагеш там. Ти здрав ли си? В безопасност ли си? И не ми казвай накъде си тръгнал.
— Няма. Ами… добре съм. Не мога да ти кажа къде отивам, защото и аз не знам. Но ще се вслушам в съветите ти. Шара… какво да правя?
— Зигруд, опасявам се, че трябва да се криеш. Съжалявам, но… Вече нямам такова влияние сред военните, че да променя отношението им. Ако опитам и това след всичко, което направих досега… ще си навлека сериозни проблеми.
— Значи трябва да се крия.
— Да. Трябва да бягаш и да се криеш. Да бъдеш някой друг. Използвай самоличност, до която никога досега не си прибягвал и дори никога не си имал. Самоличност, която да ти послужи дълго.
— Дълго ли?
Тя кима.
— Боя се, че така се налага. Ти си убил петима войници, Зигруд. Убил си ги жестоко по време на едно от най-страшните нападения в историята на Сейпур. Хората на власт… или онези, които ще бъдат на власт, няма да ти простят.