Били Стрейт [bg]

7.

Вече почти стигнах. Слънцето изгря и се чувствам незащитен — като мишена на видеоигра, нещо малко, което най-накрая бива изяждано.

Ако трябва, ще вървя цяла вечност. Откакто съм в Лос Анджелис, само вървя.

Автобусът ме свали на автогарата, пълна с хора и с шумове. Навън небето имаше странна сиво-кафява отсенка, а въздухът горчеше. Нямах представа накъде да тръгна. В едната посока се виждаха сгради, приличащи на фабрики, електрически стълбове и сновящи камиони. Хората обаче поемаха в другата посока и аз ги последвах.

Беше толкова шумно и всички гледаха право пред себе си. Пресечките бяха пълни с кофи за боклук, а по стените на сградите се подпираха хора с шантав вид. Част от тях ме изгледаха безизразно, докато ги подминавах. Прекосих три пресечки, преди да се усетя, че един от тях ме следи. Изглеждаше наистина откачено с тези парцали около главата си.

Той разбра, че го забелязах и забърза към мен. Аз побягнах и се мушнах в тълпата. Усещах как 86-те долара в гащите ми се мятат, но се стараех нито да ги докосвам, нито да ги поглеждам. Всички наоколо бяха по-високи от мен и не можех да виждам много далеч напред. Продължавах да се промушвам, като казвах „извинете“, но накрая, след две пресечки, се предадох и се обърнах назад.

Сърцето ми биеше много силно и устата ми беше суха. По тротоара продължаваха да се тълпят хора, повечето бяха мексиканци, имаше и малко китайци. Някои от ресторантските табели бяха на испански, а над един огромен киносалон на обточен със златисто билборд пишеше: „Mi Vida, Mi Amor“3. Няколко души продаваха на колички плодови скрежини, сладкиши и хотдог и устата ми се напълни със слюнка. Зачудих се дали не сънувам, или пък съм попаднал в някоя чужда държава.

Вървях, докато стигнах до една улица, на която сградите бяха по-чисти и нови. Най-хубавата се казваше „Колидж Клуб“. На нея висяха знамената на Съединените щати и Калифорния и пред вратата й стоеше мъж с розово лице и сива униформа, скръстил ръце пред гърдите си. Когато минах покрай него, той погледна над носа си, сякаш бях пръднал или казал някоя ругатня. Но тогава до тротоара спря дълга черна лимузина и той се превърна в обикновен слуга, втурна се да отвори вратата и каза: „Как сте днес, господине?“ на един белокос мъж в син костюм.

Стигнах до малък парк, който изглеждаше прилично. В него имаше фонтан и някакви цветни статуи. Когато се приближих обаче, видях, че по пейките са насядали други шантави хора. Непосредствено до парка се намираше сграда, наречена „Детски музей“, но не се виждаха да влизат никакви деца. Бях уморен и жаден, а не исках да харча от парите от кутията за тампони, преди да съм си съставил план.

Седнах на тревата и се опитах да измисля нещо.

Дойдох в Лос Анджелис, защото беше най-близо до града, който познавах, но в него бях чувал само за Анахайм — квартала, в който се намираше Дисниленд, Бевърли Хилс, Холивуд и Малибу. Анахайм сигурно беше далеч, а и какво друго имаше там, освен Дисниленд? Бях гледал по телевизията предаване за Холивуд. В него казаха, че там още идвали деца с надеждата да зърнат някоя филмова звезда и така загазвали. Бевърли Хилс беше пълен с богаташи, а начинът, по който ме погледна мъжът в сивата униформа, ми подсказа, че те не са безопасни.